Алено-сините им униформи правеха лесно — забележимо къде тълпата настъпва срещу подвижната граница на охраната, докато Хари бавно вървеше през централния университетски площад. Там, където тълпата беше най-гъста, яркоцветните униформи просто я разблъскваха и си пробиваха път. Целият спектакъл го притесняваше твърде много. Специалните части не действаха с дипломация, а тук в края на краищата беше тихо и мирно учебно заведение. Или поне такова беше преди.
Дорс стисна ръката му, за да му вдъхне увереност.
— Един Първи министър не може просто да се разхожда без…
— Не съм Първи министър!
— Императорът те е посочил и за тази тълпа това е достатъчно.
— Висшият съвет не се е произнесъл. Дотогава…
— Приятелите ти ще приемат най-доброто решение — рече тя тихичко.
— Приятели? Тук? — Хари огледа подозрително тълпата.
— Усмихват се.
Така си беше. Един извика: „Да живее профминистърът!“ и другите се засмяха.
— Това ли ми е сега прякорът?
— Да — и не е лош.
— Защо са се стълпили?
— Властта привлича хората.
— Ала аз все още съм само един професор!
За да поразсее раздразнението му, Дорс се изкикоти — съпружески рефлекс.
— Има една древна поговорка: „Такива времена пържат човешките души.“
— Ти за всичко имаш някоя историческа мъдрост.
— Това е част от високомерието, което придобиваш, когато станеш историк.
Някой се провикна:
— Хей, матминистре!
— И тоя прякор ми харесва, колкото и предишният — изкоментира Хари.
— Свиквай. И по-лоши ще ти лепят.
Те преминаха покрай Големия фонтан на Стрилинг и Хари за миг намери убежище в съзерцанието на високите му, извиващи се в дъга струи. Плискането заглушаваше тълпата и той почти си въобрази, че простият му, щастлив живот се е върнал. Тогава единствената му грижа беше психоисторията и вътрешните борби в университета Стрилинг. Тази уютна думичка беше изчезнала — може би завинаги — в мига, в който Клеон бе решил да го направи фигура в имперската политика.
Фонтанът беше величествен, ала въпреки това му напомни оковите, които се криеха под подобна простота. Тук ромолящите води се изтръгваха на свобода, но полетът им бе временен. Водите на Трантор течаха по окаяни тъмни тръби, по мрачни галерии, прокопани от древни инженери. Мрежа от артерии за прясна вода и отходни канали се виеше из вечния търбух. Тези телесни секрети на планетата преминаваха през несметни трилиони бъбреци и гърла, измиваха грехове, с тях вдигаха наздравици за сватби и раждания, отмиваха кръвта от убийства и повръщаното от смъртна агония. Те течаха там, в своята дълбока нощ, така и непознали чистата, изпаряваща се радост на неокованото време, никога свободни от човешката ръка.
Бяха в капан. Както и той.
Групата им стигна до Математическата катедра и се качи.
Дорс се издигаше в тръбата до него, ветрец приятелски рошеше косата й и ефектът бе ласкателен. Специалните части навън бяха заели бдителни, сковани пози.
Точно както през цялата последна седмица, Хари пак се опита да заговори капитана.
— Виж, всъщност няма нужда от цяла дузина войници там, навън…
— Аз по-добре мога да преценя, господин академик, ако обичате.
Хари се потисна от безсмислието на всичко това. Забеляза как един войник от специалните оглеждаше Дорс — нейният уникомбинезон разкриваше всичко, въпреки че не показваше нищо. Нещо го накара да каже:
— Е, тогава бих ви бил благодарен, ако накарате хората си да гледат накъдето трябва!
Капитанът сякаш се стресна. Погледна кръвнишки виновника й тръгна тежко към него. Хари усети искрица доволство. Щом влязоха във входа към канцеларията му, Дорс се обади:
— Ще се опитам да се обличам по-строго.
— Не, не, просто се държах глупаво. Излишно е такива дреболии да ме безпокоят.
Тя се усмихна сладко.
— Всъщност на мен доста ми хареса.
— Така ли? Харесва ти, че се държа глупаво?
— Че се опитваш да ме закриляш.
Дорс бе прикрепена към него от Ето Демерзел преди години, за да го пази. Хари бе свикнал с тази й роля, и почти не забелязваше, че тя влиза в сблъсък по неизказан начин с това, че е и жена. Дорс изцяло разчиташе на себе си, но притежаваше и качества, които понякога не се съчетаваха особено лесно с дълга й. Като например фактът, че му беше съпруга.
— Ще трябва да го правя по-често — рече той весело.
И все пак го сряза чувство за вина задето бе докарал неприятности на войничето. Присъствието им тук със сигурност не беше тяхна идея; Клеон им бе заповядал. Без съмнение биха предпочели друго място, където можеха да спасяват Империята с пот и доблест.