Минаха през фоайето на Математическия факултет с висок, сводест таван. Хари кимаше за поздрав на колегите. Дорс влезе в канцеларията си, а той се втурна към своята също като животно, криещо се в бърлогата си. Стовари се в креслото, без да обръща внимание на холограмата „спешно съобщение“, която висеше на метър от лицето му.
Тя изчезна, щом Юго Амарил влезе през свързващия е-стат портал. Натрапчивият и обемен портал също беше рожба на заповедта на Клеон за усилена охрана. Специалните части бяха инсталирали навсякъде блещукащи, нулиращи оръжията полета. Те изпълваха въздуха с тегнещ, тръпчив мирис. Още едно нахлуване на Реалността под маската на Политиката.
Усмивката на Юго проряза широкото му лице.
— Имам нови резултати.
— Разведри ме, покажи ми нещо прекрасно.
Юго седна върху широкото, празно бюро на Хари. Единият му крак увисна във въздуха.
— Добрата математика винаги е истинска и красива.
— Разбира се. Но не е задължително да е истинска в смисъла, който влагат в думата обикновените хора. Тя не може да каже нищичко за света.
— Караш ме да се чувствам като мръсен инженер.
Хари се усмихна.
— Навремето беше, не си ли спомняш?
— Аз ли да не помня?!
— Или предпочиташ да се потиш навън като жегопопивателна?
Хари бе открил Юго случайно преди осем години, точно след пристигането на Трантор, докато двамата с Дорс се укриваха от агентите на Империята. Един час разговори бе достатъчен да разбере, че Юго е самороден гений в трансрепрезентативния анализ. Юго имаше дарба, несъзнателна лекота на докосването. Оттогава си сътрудничеха. Хари често си мислеше, че е научил повече от Юго, отколкото обратното.
— Ха! — Юго плесна три пъти с едрите си длани по далитския маниер за изразяване на съгласие. — Можеш да мърмориш — за мръсната работа в истинския свят, но щом ще е в приятна и уютна канцелария, то аз съм в рая.
— Боя се, че ще трябва да ти прехвърля по-голямата част от тежкия товар — Хари нарочно качи краката си на бюрото. Поне изглеждаше небрежно, макар да не отговаряше на чувството му. Завиждаше на тежкотоварната лекота на Юго.
— За онова с Първия министър ли ми намекваш?
— Става все по-лошо. Трябва пак да се виждам с императора.
— Този човек те иска. Сигурно е заради изсечения ти профил.
— И Дорс мисли същото. Според мен обаче е обезоръжаващата ми усмивка. Както и да е, но не може да ме има.
— Ала ще те има.
— Ако насила ме принуди да поема този министерски пост, така ще оплескам работата, че Клеон ще ме уволни.
Юго поклати глава:
— Не е много мъдро от твоя страна. Провалилите се министри обикновено ги изправят пред съд и ги екзекутират.
— Пак сте си говорили с Дорс.
— Тя е историк.
— Да, а пък ние сме психоисторици. Търсачи на предвидимостта — Хари отчаяно вдигна ръце нагоре. — Защо никой не брои това?
— Защото никой в цитаделата на властта не го е виждал да върши работа.
— Няма и да го видят. Решат ли, че можем да предсказваме, никога няма да се отървем от политиката.
— И сега не можеш да се отървеш — напомни му Юго.
— Добри ми приятелю, най-лошата ти черта е, че ми казваш истината със спокоен тон.
— Пестя набиването на разум в главата ти. Би ми отнело доста повече време.
Хари въздъхна.
— Ако мускулите помагаха в математиката, щеше да си още по-добър в нея.
Юго отпъди с ръка мисълта.
— Ти си ключът. Ти си човекът с идеите.
— Е, този резервоар от идеи не се сеща за нищо.
— Идеите ще дойдат по реда си.
— И никакъв шанс повече за психоисторията!
— А като Пръв министър…
— Ще е още по-зле. Психоисторията ще отиде по…
— Никъде няма да иде без тебе.
— Ще има известен напредък, Юго. Не съм достатъчно суетен да мисля, че всичко зависи от мен.
— Зависи.
— Глупости! Нали те има и теб, и преподавателският състав!
— Имаме нужда от мислещ ръководител.
— Е, бих могъл да продължа тук на непълен работен ден…
Хари огледа просторния си кабинет и го заболя при мисълта, че повече няма да е заобиколен от уредите си, томовете си и приятелите си. Като Пръв министър щеше да разполага с малък дворец, просто една празна и безсмислена ексцентричност.
Юго му се усмихна подигравателно.
— За работещите Първи министри обикновено се смята, че са на пълен работен ден.
— Знам, знам. Но може би има начин…
Холограмата на кабинета се разгърна в пълен размер на метър от главата му. Терминалът беше кодиран да пропуска само съобщения от първостепенна важност. Хари натисна един клавиш на бюрото си и във въздуха се появи червена квадратна рамка — сигнал, че филтърфейсът му е включен.