Хеликон, дивото — за което копнееше. Но съдбата му като че ли беше покрита от стоманата на Трантор.
Хари се огледа назад и войниците от специалните части, които си помислиха, че ги вика, изприпкаха напред.
— Не — каза той и изтласка с длани въздуха към тях — жест, който напоследък правеше през цялото време, мина му през ума. Дори в императорските градини те се държаха така, сякаш всеки градинар е потенциален убиец.
Беше предпочел да мине оттук, а не просто да излезе от гравилифтера вътре в двореца, защото от всичко най-много обичаше градини. В далечната мараня се извисяваше стена от дървета, примамени да растат все по-нагоре чрез генно инженерство, докато скрият укрепленията на Трантор. Само тук на цялата планета бе възможно да изживееш нещо подобно на излизането на открито.
„Що за арогантен термин!“ — помисли си Хари. Да определиш цялото сътворение като намиращо се извън дверите на човечеството.
Официалните му обувки заскърцаха по чакъла, щом напусна засенчените пътечки и заизкачва официалната рампа. Зад залесения периметър се издигаше стълб от черен дим. Той забави ход и прецени разстоянието — вероятно няколко клика. Без съмнение имаше сериозен инцидент.
Докато крачеше между високите неопантеонски колони, усети как центърът на тежестта му се смъква. Слугите се втурнаха да го посрещнат, войниците от специалните войски застанаха плътно зад него и образуваха малко шествие по дългите коридори, водещи към залата за аудиенции. Тук събираните през хилядолетията велики произведения на изкуството буквално се изблъскваха едно друго, сякаш търсеха в настоящето публика, която да им даде живот.
Тежката ръка на Империята тегнеше над по-голямата част от официалното изкуство. Империята — това беше преди всичко миналото и неговата солидност и затова то изразяваше вкуса си чрез предпочитание към хубавичкото. Императорите се отнасяха благосклонно към чистите прави линии на издигащи се плочи, точните параболи на извиващите се в дъга пурпурни фонтани, класическите колони, подпори и арки. Изобилстваха героичните скулптури. Благородни чела се взираха в безкрайни перспективи. Замръзнали във върховни моменти колосални битки, изваяни от лъскав камък и холокристал.
Всичко беше изключително прецизирано, липсваха смущаващи предизвикателства. Никакво тревожещо изкуство тук, благодаря. Изобщо нищо „обезпокоително“ не се позволяваше да бъде излагано из публичните места на Трантор, които императорът би могъл да посети. Като изнасяше в периферията и най-малкия намек за неприятностите и миризмата на човешкия живот, Империята бе постигнала последното си състояние — неизменна блудкавост.
И все пак за Хари реакцията срещу блудкавостта беше по-лошото. Сред двадесет и петте милиона обитавани планети в Галактиката се появяваха безкрайни вариации, но тук, под имперското одеяло, се бе родил стил, основан единствено върху отхвърлянето.
Особено сред онези, които Хари наричаше „световете на хаоса“ — там самодоволният авангард търсеше пипнешком възвишеното, като заместваше красотата с любов към ужаса, шока и предизвикващата гадене гротеска. Използваха огромни мащаби или резки диспропорции, или скатология, или дисхармония и ирационална несъчетаемост.
И двата подхода бяха скучни. В никой от тях нямаше ефирна радост.
Една стена се разпадна с пукот и те влязоха в залата за аудиенции. Прислужниците изчезнаха, войниците изостанаха. Изведнъж Хари остана сам. Той тръгна по тапицирания под. Бароково разточителство се лееше от всеки издигнат корниз, релефен орнамент и резбована ламперия.
Тишина. Императорът, разбира се, никога никого не чакаше. В мрачната зала нямаше ехо — сякаш стените поглъщаха всичко.
И вероятно наистина беше така. Без съмнение всеки императорски разговор влизаше в няколко уши. Подслушвани можеше да има и на половин галактика разстояние.
Светлинка. Движеше се. По една хрущяща гравиколона се спусна Клеон.
— Хари! Толкова се радвам, че успя да дойдеш!
Тъй като да откажеш да се явиш пред императора по традиция беше повод за екзекуция, Хари едва успя да потисне кривата си усмивка.