— Значи може да издадете присъда за тежко престъпление срещу Империята.
— О, да, оня старият закон за бунтовнически вандализъм.
— Той позволява смъртно наказание и всякакви специални мъчения.
— Но смъртта не е достатъчна! Не и за престъпленията на Ренегатум. И затова аз се обръщам към своя психоисторик.
— Искате аз да…?
— Дай ми идея. Тези хора твърдят, че го правят, за да свалят съществуващия ред и тъй нататък, разбира се. Но средствата за масова информация по цялата планета отразяват обширно деянията им, а имената им се прочуват като на унищожители на вековно изкуство. Лягат в гробовете си като знаменитости. Всички психари разправят, че това била истинската им мотивация. Мога да ги убия, но на тях вече не им пука!
— Хм… — рече притеснено Хари. Знаеше, че никога не би могъл да разбере подобни хора.
— Та значи дай някаква идея. Нещо психоисторическо.
Хари беше заинтригуван от проблема, но нищо не му идваше на ум. Много отдавна се бе научил да не се съсредоточава умишлено и незабавно върху измъчващия го въпрос и да оставя подсъзнанието си да се прояви първо. За да спечели време, той попита:
— Сир, забелязахте ли дима отвъд градините?
— Ъ? Не — Клеон махна бързо на невидимите очи и отсрещната стена разцъфна в светлина. Холограма на градините изпълни пространството. Мазният черен пушек се бе разраснал и се виеше като змия нагоре в сивото небе.
Мек, неутрален глас се разнесе във въздуха:
— Повреда плюс неподчинение от страна на механизмите доведе до тази злощастна спънка в домашния ред.
— Бунт на машините? — Хари беше чувал нещо подобно.
Клеон стана и се приближи до холограмата.
— Да, още едно загадъчно неподчинение. По неизвестни причини механиката се дъни. Я погледни! Колко нива горят?
— Горят дванайсет нива — обади се гласът. — Според преценката на имперския анализ са загинали четиристотин тридесет и седем души плюс-минус седемдесет и четирима.
— Цената за Империята? — попита Клеон.
— Минимална. Неколцина войници на Империята са ранени, докато са овладявали механизмите.
— А, добре, дреболия значи — Клеон гледаше как кадърът премина в близък план. Екранът се гмурна в димяща яма. Отстрани, като пламтяща торта на пластове, цели етажи се бяха огънали от горещината. Между електрическите бустери се стрелкаха искри. От избухналите тръби върху пламъците пръскаше вода, но почти без ефект.
После се появи далечна гледка — камерата телескопираше в орбита. Програмата даваше на императора възможност да огледа, като се перчеше със способностите си. Хари предположи, че това не й се удава често. Името му, Клеон Спокойния, звучеше като подигравка, защото той като че ли се отегчаваше от всичко онова, което вълнуваше хората.
Гледано от космоса, единственото тъмнозелено петно бяха императорските градини — като кръпка сред сивите и кафяви покриви и посеви върху покривите. Черни като въглен слънчеви колектори и полирана стомана — от полюс до полюс. Ледените шапки се бяха разтопили отдавна, а моретата се плискаха в подземни цистерни.
Трантор изхранваше четиридесет милиарда души, които живееха в един-единствен, покриващ целия свят град, който рядко навлизаше в земната кора по-плитко от половин километър. Запечатан и охраняван, милиардното му население отдавна беше свикнало с рециклирания въздух и близката перспектива и се страхуваше от открити, при пътуване с асансьор, пространства и разстояния.
Кадърът отново се гмурна в задимената яма. Хари виждаше малките фигурки, които скачаха и намираха смъртта си, за да избегнат пламъците. Стотици умират… Стомахът му се сви. В претъпкания дом на човечеството нещастните случаи вземаха страховита дан.
И все пак, изчисли Хари, на повърхността на планетата живееха средно само сто души на квадратен километър. Хората се тъпчеха в най-популярните сектори по собствено предпочитание, а не поради нужда. След като изпомпаха моретата под повърхността, имаше достатъчно място за автоматизираните фабрики, дълбоките мини и огромните семенници-пещери, където суровините за храната се развиваха почти без нужда от пряка човешка намеса. Досадните задължения се изпълняваха от автоматите. Но сега те причиняваха хаос в сложната система на Трантор и Клеон се чумереше, докато гледаше как бедствието се разраства и отхапва цели пластове с огнените си зъби.
Още повече фигури се гърчеха в оранжевите пламъци. Това бяха хора, а не статистика, напомни си той. В гърлото му се повдигна жлъчка. Да бъдеш водач означаваше, че понякога трябва да отместиш поглед от болката. Дали можеше?