се качи отгоре му.
Бих могъл да излъжа и да ви кажа, че всичко това се случи твърде бързо, за да успея да се
намеся, но това няма да е истина. Простата истина бе, че не можех да измисля лесен начин,
по който да спра случващото се. Но по-сложната истина бе, че по онова време вече и на мен
самия доста ми беше писнало от Дедан.
И което беше по-важното — за пръв път чувах Темпи да говори толкова много. За пръв
път, откакто го бях срещнал, той се държеше като нормален човек, а не като някаква няма
ходеща кукла.
Освен това бях любопитен да го видя как се бие. Бях слушал много за легендарната
смелост на адемците и се надявах да избие от дебелата глава на Дедан малко от сърдитото
му мърморене.
Темпи стоеше достатъчно близо до Дедан, за да го прегърне. Дедан беше с цяла глава по-
висок, с по-широки рамене и гърди. Адемецът вдигна поглед към него без помен от каквато
и да била емоция върху лицето си. Нямаше перчене, нито подигравателна усмивка. Нищо.
— Просто куче — каза Темпи тихо и без особена интонация. — Голямо, шумно куче. —
Той вдигна ръка и отново започна да имитира уста с нея. — Дъра-бъра. Дъра-бъра.
Дедан замахна с все сила към гърдите на Темпи. Бях виждал този удар безброй пъти в
кръчмите близо до Университета. Обикновено караше ударения да се олюлее назад и да
загуби равновесие, готов да се сгромоляса.
Само дето Темпи не се олюля. Той просто… отстъпи. След това се протегна и удари
Дедан по главата, така както някой родител шамаросва непослушното си дете на пазара.
Ударът дори не беше достатъчно силен, за да накара главата на Дедан да се помръдне, но
всички чухме тих пуфтящ звук и косата му се развя така, както се носят семената на
млечката, когато ги духнеш.
Дедан остана неподвижен за момент, сякаш не можеше да разбере напълно какво се е
случило. След това се намръщи и вдигна и двете си ръце да блъсне Темпи още по-силно.
Адемецът избегна и този удар, след което удари Дедан от другата страна на главата.
Дедан се намръщи, изгрухтя, вдигна ръце нагоре и ги сви в юмруци. Беше едър мъж и
наемническото му кожено облекло се опъна и изскърца, когато вдигна ръце. Изчака за
момент, очевидно се надяваше, че Темпи пръв ще направи своя ход. След това тежко
пристъпи напред, засили се и нанесе удар с юмрук, който беше силен и тежък като
замахването на ратай, който сече с брадва.
Адемецът предусети удара и за трети път отстъпи встрани. Но по време на тромавото му
замахване внезапно всичко в Дедан се промени. Той се вдигна на пръсти и тежкият му
покосяващ удар спря по средата на движението. Изведнъж той вече не изглеждаше като
някой нападащ бик, а нанесе три светкавични юмручни удара, бързи като пляскането на
крило на птица.
Темпи избегна странично първия, отби с ръка втория, но третият го застигна високо в
рамото, извъртя го наполовина встрани и го отхвърли назад. Той направи две бързи стъпки,
за да излезе от обсега на Дедан, възстанови равновесието си и разтърси глава. После се
разсмя силно и доволно.
При звука на смеха му изражението на Дедан се смекчи и той се ухили на свой ред, макар
че не свали ръцете си и продължи да се движи на пръсти. Въпреки това Темпи пристъпи
напред, избегна поредния внезапен удар и халоса Дедан в лицето с разперени пръсти. Не го
удари по бузата, както правят скараните влюбени на сцената. Ръката на Темпи нанесе удара
отгоре и уцели Дедан отпред — от челото чак до брадичката.
— Аргххх! — изкрещя Дедан. — Черно проклятие! — Олюля се и се хвана за носа. —
Какво ти става? Да не би току-що да ми удари шамар? — Той погледна към Темпи изпод
ръката си. — Биеш се като жена.
За момент изглеждаше, че Темпи ще възрази. След това той се усмихна за пръв път,
откакто го познавах, кимна леко и сви рамене.
— Да. Бия се като жена.
Дедан се поколеба, после се засмя и грубо потупа Темпи по рамото. Очаквах, че
адемецът ще се отдръпне от докосването му, но вместо това той му върна жеста и дори
стигна дотам, че сграбчи рамото на Дедан и шеговито го блъсна.
Тази проява ми се стори странна от страна на човек, който през последните дни се бе
държал толкова резервирано, но реших, че на харизан кон зъбите не се гледат. От страна на
адемеца всичко, различно от неспокойното и мълчаливо въртене, си беше истинска