нея се наслаждавахме на относително уединение в нашия ъгъл на общото помещение.
— Трябваше да се сетя, че ще те срещна тук — рече тя. — Винаги си там, където най-
малко очаквам да те открия. Да не би най-сетне да си напуснал Университета?
— Измъкнах се за няколко дни — поклатих глава аз.
— Ще се връщаш ли обратно скоро?
— Всъщност утре. Наел съм карета.
— Искаш ли малко компания? — усмихна се тя.
— Трябва да знаеш отговора на този въпрос — хвърлих ѝ прям поглед аз.
Дена се изчерви леко и извърна поглед.
— Предполагам, че е така.
Когато сведе поглед, косата ѝ се спусна от раменете ѝ и падна около лицето ѝ. Ухаеше
хубаво на топлина, на слънчева светлина и на сайдер.
— Косата ти — казах аз, — прекрасна е.
За моя изненада при тези думи тя се изчерви още повече и поклати глава, без да вдигне
поглед към мен.
— Дотук ли стигнахме след цялото това време? — попита тя и ме стрелна с поглед. —
До ласкателство?
На свой ред бях смутен и запелтечих:
— Аз… Аз не бих… Искам да кажа, че бих…
Поех си дъх, преди да се протегна и леко да докосна тънката, сложна плитка, полускрита
в косата ѝ.
— Плитката ти — поясних аз. — Тя сякаш казва прекрасна.
Устните ѝ се оформиха в изящно „О“ на изненада и едната ѝ ръка стеснително докосна
косата ѝ.
— Можеш да го прочетеш? — невярващо и с леко ужасено изражение попита тя. —
Милостиви Техлу! Има ли нещо, което да не знаеш?
— Уча илишки — обясних аз. — Или поне се опитвам да го нравя. Има шест кичура
вместо четири, но е почти като възел за разказване на истории, нали?
— Почти? — повтори тя. — Много повече е от почти. — Пръстите ѝ дърпаха синия
конец в края на плитката ѝ. — В днешно време дори илишците рядко знаят илишки —
очевидно раздразнена промърмори тя.
— Не ме бива особено — оправдах се аз. — Просто знам няколко думи.
— Даже онези, които говорят този език, не си правят труда да учат възлите. — Тя ми
хвърли кос, ядосан поглед. — И би трябвало да ги четеш с пръстите си, а не като ги гледаш.
— Трябваше да го уча най-вече от илюстрациите в книгите — оправдах се аз.
Дена най-сетне развърза синия конец и започна да разплита плитката, като чевръстите ѝ
пръсти приглаждаха кичурите обратно в косата ѝ.
— Не трябваше да го правиш — укорих я аз. — Преди ми харесваше повече.
— Точно за това става дума, нали? — Тя вдигна поглед към мен, вирна гордо брадичка и
разтръска косата си. — Ето. Сега какво мислиш?
— Мисля, че се страхувам да ти правя повече комплименти — признах аз, без да съм
съвсем сигурен какво точно съм направил не както трябва.
Държанието ѝ леко се смекчи и раздразнението ѝ се стопи.
— Просто е смущаващо. Никога не съм очаквала, че някой ще успее да го прочете. Как би
се почувствал, ако някой видеше, че носиш знак, който гласи „аз съм смел и красив“?
Настъпи мълчание. Преди то да е продължило твърде дълго, аз казах:
— Да не би да те задържам от някаква неотложна работа?
— Само ескуайър Страхота. — Тя направи небрежен жест по адрес на придружителя ѝ,
който си бе тръгнал.
— Беше доста неотложен, нали? — попитах аз с полуусмивка и повдигнах вежди.
— Всички мъже са неотложни по един или друг начин — отвърна тя с подигравателна
сериозност.
— Значи продължават да се придържат към онази своя книга?
Изражението на Дена стана печално и тя въздъхна.
— Надявах се, че с възрастта престават да обръщат толкова внимание на книгата. Вместо
това открих, че едва обърнали са страницата. — Тя вдигна ръка и показа два пръстена. —
Сега вместо рози ми дават злато и щом го направят самоуверено, очакват да бъдат богато
възнаградени.
— Поне те отегчават мъже, които са заможни — успокоих я аз.
— На кой му е притрябвал мъж посредствен? — изтъкна тя. — Няма особено значение
дали богатството му е голямо или малко.
Сложих нежно ръка върху нейната.
— Трябва да простиш на тез мъже с безчестни мисли. Тез мъже, бедни и богати, щом
видят, че не могат да те имат, опитват се да купят нещо, що не се продава.
— Молба за милост за враговете! — Дена изръкопляска възхитено.
— Просто отбелязвам, че ти самата също правиш подаръци — казах аз, — както аз
самият знам добре.
Очите ѝ се втвърдиха и тя поклати глава.
— Има голяма разлика между подарък, даден от сърце, и такъв, който да те обвърже с
някой мъж.
— В това има истина — признах аз. — Златото е също толкова подходящо за верига,