реката.
Когато стигнах до „Главата на глигана“, едва успях да докосна дръжката на вратата,
когато Дена я отвори, излезе на улицата и ми подаде кошница с обяд.
Бях повече от изненадан.
— Как разбра…?
Тя носеше светлосиня рокля, която много ѝ отиваше.
— Женска интуиция — усмихна ми се очарователно тя и ме хвана под ръка.
— Аха — казах аз, като се опитах гласът ми да прозвучи мъдро.
Усещането за близостта ѝ беше почти болезнено — топлината на ръката ѝ върху моята,
уханието ѝ на зелени листа и на въздуха преди лятна буря.
— Да не би да знаеш и накъде сме тръгнали?
— Само знам, че ти ще ме отведеш там. — Когато заговори, тя се завъртя с лице към мен
и аз почувствах дъха ѝ отстрани върху шията си. — С радост ти се доверявам.
Обърнах се към нея с намерението да изрека някое от остроумните неща, за които бях
мислил цяла нощ. Но когато срещнах очите ѝ, онемях. Отнесох се и загубих представа за
времето. За един дълъг миг принадлежах само на нея…
Дена се засмя и ме изтръгна от унеса, който можеше да продължи още миг или цяла
минута. Излязохме от града, разговаряйки така непринудено, сякаш помежду ни никога не е
имало нищо друго освен слънчева светлина и пролетен въздух.
Отведох я на място, което бях открил по-рано тази пролет — малка долчинка, закътана
сред дърветата. Едно поточе криволичеше покрай сивия камък, който лежеше на земята по
цялата ѝ дължина, а слънцето блестеше над поле от маргаритки, които протягаха лицата си
към небето.
Дена затаи дъх, когато изкачи хребета на хълма и видя разстлалия се пред очите ѝ килим
от маргаритки.
— Чаках толкова дълго, за да покажа на тези цветя колко си красива — рекох аз.
Това ми спечели страстна прегръдка и целувка, която изгори бузата ми. И двете
свършиха, преди да осъзная какво се случва. Объркан и усмихнат, аз я поведох през полето с
маргаритки към сивия камък край потока.
Свалих си обувките и чорапите. Дена захвърли своите обувки и привърза полите си, след
което се затича към средата на потока, докато водата не стигна над коленете ѝ.
— Знаеш ли тайната на камъните? — попита тя и бръкна във водата с ръка.
Подгъвът на роклята ѝ се намокри, но тя сякаш не обърна внимание на това.
— Каква е тази тайна?
Тя извади един гладък, тъмен камък от дъното на потока и го протегна към мен.
— Ела да видиш.
Навих си крачолите на панталоните и влязох във водата. Тя вдигна камъка, от който
капеше вода.
— Ако го държиш в ръка и се заслушаш в него…
Тя го направи и затвори очи. Дълго стоя неподвижно с лице, вдигнато нагоре като цвете.
Прииска ми се да я целуна, но не го направих.
Накрая тя отвори тъмните си очи. Те ми се усмихваха.
— Ако слушаш достатъчно внимателно, той ще ти разкаже история.
— Каква история разказа на теб? — попитах аз.
— Веднъж имало едно момче, което се доближило до водата — започна Дена. — Това е
историята на момичето, което дошло до водата заедно с момчето. Те разговаряли и момчето
хвърляло камъни, сякаш искало да ги махне от себе си. Момичето нямало никакви камъни,
затова момчето ѝ дало малко. След това тя се отдала на момчето и то я отхвърлило от себе
си, сякаш е камък, без да го е грижа как ще се почувства тя, когато падне.
Известно време мълчах, защото не можех да преценя дали е свършила.
— Тогава този камък е тъжен?
Тя целуна камъка и го пусна, наблюдавайки как той потъва в пясъка.
— Не, не е тъжен. Но е бил хвърлен веднъж. Усещането за движение му е познато.
Трудно му е да стои неподвижен като повечето камъни. Приема предложението на водата и
понякога се движи. — Тя вдигна очи към мен и ми се усмихна простодушно. — Когато го
прави, мисли за момчето.
Не знаех как да приема тази история, затова се опитах да сменя темата.
— Как се научи да чуваш камъните?
— Ще се изненадаш какви неща можеш да чуеш, ако просто отделиш време да слушаш. —
Тя махна към осеяното с камъни корито на потока. — Трябва да опиташ. Човек никога не
знае какво може да чуе.
Без да разбирам напълно каква игра играе тя, аз се огледах наоколо за подходящ камък,
после навих ръкави и бръкнах във водата.
— Слушай — настойчиво ме подкани тя.
Благодарение на обучението ми при Елодин имах много висок праг на толерантност за
онова, което може да бъде сметнато за абсурдно. Вдигнах камъка до ухото си и затворих очи.
Зачудих се дали трябва да се престоря, че чувам някаква история.
В следващия момент се озовах в потока, намокрих се до кости и устата ми се напълни с