достатъчно голям, ако лежахме достатъчно близо един до друг…
— Да — рече Дена.
— Какво да? — попитах аз.
— Отговорът на твоя въпрос — каза тя и обърна лице към мен с все така затворени очи.
— Готвиш се да ми зададеш въпрос. — Тя леко се премести върху камъка. — Отговорът е
„да“.
Как да приема това? Какво трябваше да я попитам? Да поискам целувка? Нещо повече?
Колко далеч можех да стигна? Беше ли това някакъв изпит? Знаех, че ако поискам твърде
много, само ще я отблъсна.
— Чудех се дали ще искаш да се мръднеш малко — тихо промълвих аз.
— Да — отвърна тя и се размърда отново, за да направи още място до себе си.
След това отвори очи и те се разшириха, когато видя, че съм изправен над нея гол, без
риза. Погледна надолу и се успокои, като видя панталоните ми.
Засмях се, но шокът в широко отворените ѝ очи ме накара отново да стана предпазлив.
Оставих кошницата на мястото, на което се готвех да се настаня.
— За какво си мислехте, милейди?
Тя се смути и леко се изчерви.
— Не смятах, че си от онези мъже, които биха донесли голи обеда на едно момиче. —
Сви рамене, погледна кошницата, а после мен. — Но така ми харесваш. Мой собствен, гол до
кръста роб. — Тя отново затвори очи. — Нахрани ме с ягоди.
С удоволствие изпълних желанието ѝ и така прекарахме следобеда.
* * *
Обедът отдавна бе изчезнал и слънцето ни беше изсушило. За пръв път, откакто се
скарахме в Северин, почувствах, че нещата между нас са наред. Мълчанията вече не лежаха
около нас като дупки на пътя. Знаех, че просто трябва да изчакам търпеливо, докато
напрежението изчезне.
Следобедът бавно отминаваше и аз разбрах, че моментът е подходящ да повдигна
въпроса, който ме измъчваше от толкова отдавна. Видях леко зеленикавия цвят на стари
натъртвания по горната част на ръцете ѝ, следата от подутина на гърба ѝ от удар с камшик.
Имаше и белег над коляното на единия крак, който още бе доста пресен и червенината му
прозираше под бялото на ризата ѝ.
Единственото, което трябваше да сторя, бе да я попитам за това. Ако подберях
подходящите думи, тя щеше да признае, че белезите са от нейния покровител. След това
щеше да е лесно да я накарам да се откаже от него. Да я убедя, че заслужава нещо по-добро и
че каквото и да ѝ предлага той, то не си струва изтърпяването на такъв тормоз.
И за пръв път в живота си бях в положение да мога да ѝ предложа някакъв изход. С
кредитното писмо на Алверон и работата ми в Рибарника парите нямаше да са проблем за
мен. За пръв път в живота си бях заможен. Можех да ѝ осигуря възможност да се измъкне…
— Какво се е случило с гърба ти? — тихо попита Дена и прекъсна мислите ми. Тя беше
все така излегната върху камъка, а аз се бях облегнал на него с крака във водата.
— Какво? — попитах аз и несъзнателно направих глупав опит да погледна гърба си.
— Целият ти гръб е покрит с белези — нежно рече тя и аз усетих как хладната ѝ ръка
докосва напечения ми от слънцето гръб и проследява някаква линия върху него. — В
началото ми беше трудно да разбера, че това са белези. Красиви са. — Пръстите ѝ се
плъзнаха по друга линия. — Сякаш някакво огромно дете погрешно те е взело за лист хартия
и се е упражнявало да пише букви върху теб със сребърно перо.
Тя отдръпна ръката си и аз се обърнах с лице към нея.
— Как ги получи? — попита тя.
— Създадох известни проблеми в Университета — леко смутено отвърнах аз.
— Били са те с камшик? — учуди се тя.
— Два пъти — потвърдих аз.
— И още стоиш там? — попита тя с такъв тон, все едно още не може да повярва. — След
като са ти причинили това?
Свих рамене.
— Има и по-лоши неща от боя с камшик — отбелязах аз. — Никъде другаде не бих могъл
да науча нещата, на които ме учат там. Когато искам нещо, малко кръв не е достатъчна, за
да…
Едва тогава осъзнах какво говоря. Магистрите бяха наредили да ме бият с камшик.
Нейният покровител я биеше. И двамата оставахме при своите мъчители. Как бих могъл да я
убедя, че моето положение е различно? Как бих могъл да я убедя да си тръгне?
— Какво се случва, когато искаш нещо? — Дена ме погледна с любопитство и наклони
глава на една страна.
— Просто исках да кажа, че не се отказвам лесно — свих рамене аз.
— Чувала съм това за теб — призна Дена и ми хвърли многозначителен поглед. — Доста
момичета в Имре казват, че не си особено целомъдрен.
Тя седна изправена и започна да се плъзга към ръба на камъка. Докато се движеше,