все едно току-що бях казал най-забавното нещо, което някога е чувал. Той хвана ръката на
Фела и целуна пръстена ѝ от камък.
— Печелиш — каза ѝ той. — Любовта е сляпа и глухоняма. Никога повече няма да се
съмнявам в мъдростта ти.
* * *
Реших да продължа да проучвам мненията на други хора и отидох да потърся магистър
Елодин. Накрая го намерих седнал под едно дърво в малка градинка близо до Мюз.
— Квоте! — Той ми махна лениво. — Ела, седни — покани ме той и побутна с крак към
мен една купичка. — Хапни си малко грозде.
Взех си няколко зърна. В онези дни пресните плодове не бяха рядкост за мен, но въпреки
това гроздето беше чудесно, откъснато точно преди да презрее. Дъвчех замислено.
Съзнанието ми все още беше оплетено в мисли за Дена.
— Магистър Елодин — бавно започнах аз, — какво бихте помислили за човек, който
непрекъснато променя собственото си име?
— Какво? — Той внезапно се изпъна, а в очите му се появи безпокойство и паника. —
Какво си направил?
Реакцията му ме стресна и отбранително вдигнах ръце.
— Нищо! — твърдо заявих аз. — Не става въпрос за мен, а за едно момиче, което
познавам.
Лицето на Елодин стана пепеляво.
— Фела? — попита той. — О, не. Не. Тя не би направила нещо такова. Твърде умна е за
това.
Звучеше така, сякаш отчаяно се опитва да убеди самия себе си.
— Нямам предвид Фела — уверих го аз. — Става дума за едно момиче, което познавам.
Всеки път, когато я срещна, тя е избрала да се нарича с ново име.
— О — каза Елодин и се отпусна.
Той отново се облегна на дървото и тихо се разсмя.
— Става дума за рождените имена — рече той с осезаемо облекчение. — В името на
божиите кости, момче! Аз си помислих… — Той не довърши и поклати глава.
— Какво сте си помислили? — попитах аз.
— Нищо — небрежно отвърна той. — Сега ми обясни за това момиче.
Свих рамене и започнах да съжалявам, че изобщо повдигнах въпроса.
— Просто се чудех какво бихте казали за момиче, което постоянно сменя името си.
Всеки път, когато я срещна, тя е с различно име — Дианах, Дона, Диане.
— Предполагам, че не е някакъв беглец? — попита Елодин и се усмихна. — Не е
преследвана и не се опитва да се измъкне от закона на желязото на Атур? Не става дума за
нещо такова?
— Доколкото знам, не — отговорих аз и също леко се усмихнах.
— Може би това означава, че не знае коя е — предположи той. — Или че знае, но не ѝ
харесва. — Той вдигна поглед и замислено потърка носа си. — Може би е знак за нейното
неспокойство и неудовлетворение. Може да означава, че характерът ѝ е непостоянен и тя
променя името си, за да му пасва. Или пък може да означава, че променя името си с
надеждата, че това ще ѝ помогне да бъде различен човек.
— Това са много думи, които не означават нищо — сопнах се аз. — Все едно да кажеш,
че знаеш, че супата ти е или топла, или студена. Или че една ябълка е или сладка, или
кисела. — Погледнах го намръщено. — Това е просто сложен начин да кажете, че не знаете
нищо.
— Ти не ме попита какво знам за подобно момиче — изтъкна той. — Попита ме какво
бих помислил за нея.
Сви рамене. Тази тема започваше да ме уморява. Хапвахме мълчаливо от гроздето и
наблюдавахме как студентите идват и си отиват.
— Отново призовах вятъра — казах аз, осъзнавайки, че още не му го бях споделил. —
Докато бях в Тарбеан.
При тези думи Елодин се оживи.
— Наистина ли го направи? — попита той, обърна се и ме погледна очаквателно. —
Разкажи ми тогава. Искам да знам всички подробности.
Елодин беше възможно най-добрият слушател — беше внимателен и ентусиазиран.
Разказах му цялата история, като не пропуснах и няколкото драматични моменти. Когато
свърших, открих, че настроението ми значително се е подобрило.
— Станаха три пъти за този семестър — одобрително отбеляза Елодин. — Потърсил си
го и си го намерил, когато си имал нужда от него. И не е бил просто някакъв си бриз, а дъх.
Това е фина работа. — Той ме погледна с крайчеца на окото си и ми се усмихна лукаво. —
Как мислиш, колко време ще мине, преди да успееш да си направиш пръстен от въздух?
Вдигнах лявата си ръка и разтворих пръсти.
— Кой може да каже дали вече не го нося?
Елодин се разтресе от смях, сетне спря, когато моето изражение не се промени. Той леко
сбърчи вежди и ме изгледа замислено. Погледът му се насочи първо към ръката ми, а след