Баст и мъжът, който наричаше себе си Коте, работеха заедно като добър тандем. Сервираха супа и хляб, ябълки, сирене и наденица, както и тъмна и светла бира и студена вода от помпата отзад. За онези, които искаха, имаше и печено овнешко, а също и пресен ябълков пай.
Мъжете и жените бяха усмихнати и отпуснати, доволни, че не трябва да стоят прави, а могат да седят на сянка. Стаята беше изпълнена с тихия шум на разговорите, докато хората клюкарстваха със съседите, които познаваха от цял живот. Разменяха се познати и безобидни заяждания и приятелите спокойно спореха помежду си на кого му е дошъл ред да поръчва бира.
Но под всичко това в стаята се усещаше напрежение. Непознат човек никога не би го забелязал, но то беше там — мрачно и тихо като подводно течение. Никой не говореше за данъци или за войските, нито признаваха, че са започнали да заключват вратите си вечер. Никой не говореше за случилото се в странноприемницата предишната нощ. Никой не поглеждаше добре изтърканото място на дървения под, на което вече нямаше и следа от кръв.
Вместо това се разказваха шеги и истории. Една млада жена целуна съпруга си и предизвика подсвирквания и подвиквания от останалите в помещението. Старият Бентън се опита да повдигне полата на вдовицата Крийл с бастуна си и се изкикоти, когато тя го удари. Две малки момичета се гонеха около масите, като пищяха и се смееха, а всички останали ги наблюдаваха и им се усмихваха благо. Това помагаше. Това беше единственото, което можеха да направят.
Вратата на кръчмата се отвори. От ярката обедна слънчева светлина навън с тежки стъпки влязоха Стария Коб, Греъм и Джейк.
— Жив и здрав, Коте! — извика Стария Коб и огледа групата посетители на странноприемницата. — Днес тук има цяла тълпа!
— Пропусна повечето хора — рече Баст. — По едно време беше истинска лудница.
— Остана ли нещо за скитници като нас? — попита Греъм и се отпусна тежко на стола.
Преди Баст да успее да му отговори, един едър като бик мъж тропна празната си чиния върху тезгяха и сложи внимателно вилицата си до нея.
— Това беше един дяволски добър пай — отбеляза той с боботещия си глас.
До него застана слаба жена с изпито лице.
— Недей да ругаеш, Елиас — строго го смъмри тя. — Така не се говори.
— О, скъпа — отвърна едрият мъж, — не ми натяквай. „Дяволскидобър“ е просто сорт ябълки, не е ли тъй? — Той се ухили на хората, седнали край бара. — Някакъв чуждестранен сорт ябълки от Атур. Нарекли са го на името на барон Дяволскидобър, ако си спомням добре.
— Мисля, че съм чувал за това — засмя се Греъм в отговор.
Жената хвърли ядосан поглед на двама им.
— Взех тези ябълки от семейство Бентън — кротко обясни съдържателят.
— О — рече фермерът, — тогава значи съм сбъркал. — Той взе от чинията едно останало парченце коричка и го сдъвка замислено. — Мога да се закълна, че това е пай, направен с ябълки от сорта дяволскидобър. Може би ябълките на Бентън са от него, но те не знаят.
Жена му заподсмърча, но забеляза, че Летописеца седи без работа на масата си, и задърпа съпруга си настрани.
Стария Коб ги проследи как се отдалечават и поклати глава.
— Не знам какво иска тази жена от живота, за да стане поне малко щастлива — рече той, — но се надявам да го намери, преди да е изтормозила докрай стария Ели.
Джейк и Греъм промърмориха нещо неопределено в съгласие с него.
— Хубаво е да видиш как това място се пълни с хора. — Стария Коб погледна към червенокосия мъж зад бара. — Ти си добър готвач, Коте. И имаш най-хубавата бира на четирийсет километра наоколо. На хората не им е нужно кой знае какво извинение, за да се отбият тук.
Старецът замислено потупа с пръст носа си отстрани.
— Знаеш ли — продължи той, — за вечерите трябва да докараш певец или нещо такова. Дявол да го вземе, дори и момчето на Орисон може да свири на цигулката на баща си. Обзалагам се, че за две напитки ще се съгласи да дойде. — Огледа странноприемницата. — Това място се нуждае от малко музика.
Съдържателят кимна. Лицето му беше толкова спокойно и любезно, че изглеждаше почти безизразно.
— Предполагам, че си прав — съгласи се той.
Гласът му беше съвършено спокоен и нормален — безцветен и ясен като стъклото на прозорец.
Стария Коб отвори уста да каже още нещо, но преди да успее, Баст почука с кокалче върху плота.