Коте кимна важно.
— И така, Летописеца скитал по света в търсене на древни съкровища и стари магии, като се надявал да намери нещо, което да занесе на краля.
— Защо просто не е написал за краля в магическата си книга? — попита Джейк. — Защо не е написал: „И тогава кралят спря да се държи като копелдак и ни позволи да се оженим.“
— Защото не е знаел тайна на краля — обясни съдържателят. — А владетелят на Модег владеел магията и можел да се защити. И което е най-важното — знаел слабостите на Летописеца. Знаел, че ако подмами Летописеца да пийне мастило, той ще трябва да изпълни три негови желания. И най-вече знаел, че Летописеца не може да те контролира, ако името ти е скрито никъде на безопасно място. Името на върховния крал било написано в книга от стъкло, скрита в медна кутия. И тази кутия била заключена в голям железен сандък, където никой не можел да я докосне.
Настъпи мълчание, докато всички обмисляха чутото. Тогава Стария Коб закима замислено.
— Това последното ми припомни нещо — бавно рече той. — Май се сещам една история за този Летописец, който отишъл да търси някакъв вълшебен плод. Който хапнел от този плод, изведнъж научавал имената на всички неща и придобивал могъщество като Таборлин Великия.
Коте потри брадичката си и бавно кимна.
— Мисля, че и аз съм чувал тази история — каза той. — Но беше много отдавна и не си спомням всички подробности…
— Е, няма от какво да се срамуваш, Коте — успокои го Стария Коб, допи остатъка от бирата си и тропна халбата върху тезгяха. — Някои хора ги бива да запомнят разни неща, а други — не. Ти правиш хубав пай, но всички знаем кой е разказвачът на истории сред нас.
Стария Коб вдървено стана от стола си и махна на Греъм и Джейк.
— Хайде, можем да вървим заедно до мястото на Байърс. По пътя ще ви разкажа цялата история. Този Летописец бил висок и с бледа кожа, слаб като дъска, с коса, черна като мастило…
Вратата на странноприемницата „Пътният камък“ се затвори след тях.
— Какво, в името на бога, беше всичко това? — попита Летописеца.
Квоте хвърли кос поглед на писаря и на устните му заигра слаба лукава усмивка.
— Какво е чувството — попита той, — когато знаеш, че хората разказват истории за теб?
— Те не разказват истории за мен! — възпротиви се Летописеца. — Това са просто някакви безсмислици.
— Не са безсмислици — не се съгласи съдържателят, който изглеждаше леко засегнат. — Може да не са истина, но това не означава, че са безсмислици. — Той погледна Баст. — Това за меча от хартия ми хареса.
Баст засия.
— Идеята за изпитанието на краля беше добра, Реши. Обаче за онова с кръвта от фея не съм сигурен.
— Демонска кръв щеше да прозвучи твърде зловещо — обясни Квоте. — А в него трябваше да има нещо необикновено.
— Поне няма да ми се налага да слушам как Коб разказва историята — мрачно рече Летописеца, докато побутваше един картоф с лъжицата си.
— Още не разбираш, нали? — изкикоти се Квоте. — Такава свежа история в деня на жътвата? За всички тя ще е като нова играчка за дете. Стария Коб ще разкаже за Летописеца на поне десетина души, докато събират сено или пият вода на сянка. Тази вечер по време на бдението за Шеп хора от десет градчета ще чуят за Повелителя на историите. Разказът ще се разпространи като горски пожар.
Летописеца погледна първо единия, после другия и на лицето му се изписа ужас.
— Защо?
— Това е подарък — отвърна съдържателят.
— Мислиш, че го искам? — невярващо попита Летописеца. — Че искам слава?
— Не слава — мрачно отвърна Квоте, — а перспектива. Ровиш в живота на другите хора. Чуваш слухове и отиваш да измъкнеш болезнената истина под очарователните лъжи. Мислиш си, че имаше право да постъпваш така. Но нямаш. — Погледна сурово писаря. — Когато някой ти разкаже част от живота си, той ти връчва дар, а не ти дава онова, което ти се полага. — Той избърса ръцете си с чиста ленена кърпа. — Разказвам ти своята история с всичките й неприятни истини, такива, каквито са. Всички мои грешки и глупости са разкрити пред теб. Ако реша да пропусна някоя малка част, защото ме отегчава, имам пълното право да го направя. Няма да успееш да ме накараш да променя мнението си с някаква си фермерска история. Не съм идиот.
— Опитът ми беше малко непохватен, нали? — Летописеца сведе очи към супата си.
— Така е — потвърди съдържателят.