— Твоят приятел? — одобрително възкликнах аз. — Познаваш маер Алверон?
Трепе направи колеблив жест.
— „Приятел“ може би е леко преувеличено — призна той. — Пишем си от няколко години и обменяме новини от своите краища на света, като от време на време си правим по някоя и друга услуга. Може би ще е по-правилно, ако кажа, че сме „познати“.
— Впечатляващо познанство. Какво представлява той?
— Писмата му са доста учтиви. Никога не са снобски, макар положението му да е много по-високо от моето — скромно отвърна Трепе. — Нали се сещаш, той все пак си е крал по всичко, като изключим, че няма титла и корона. Когато се създавал Винтас, родът му отказал да предаде абсолютните си права. Това означава, че маерът има властта да прави почти всичко, което върши и крал Родерик — да дава титли, да събира армия, да сече монети и да събира данъци… — Той рязко поклати глава. — А, забравих за какво съм дошъл — каза той и взе да рови из джобовете си. — Вчера получих писмо от него.
Извади лист хартия, разгъна го, прокашля се и зачете:
Знам, че си заобиколен от множество поети и музиканти, а аз имам нужда от млад мъж, който да го бива в словото.
Тук, в Северин, не мога да намеря никой подходящ. А да си призная, бих искал да имам най-добрия.
Преди всичко трябва да умее да се изразява добре, може би да е някакъв музикант. Освен това бих искал да е умен, любезен, възпитан, образован и дискретен. Четейки този списък с изисквания, сигурно разбираш защо нямах късмет сам да открия подходящия човек. Ако случайно познаваш някой с тези редки качества, кажи му да се свърже с мен.
Бих ти споделил за какво ми е необходим, но въпросът е от лично естество…
Трепе изучаваше писмото още известно време.
— Продължава в същия дух и след това казва: „Що се отнася до гореспоменатия въпрос, доста бързам. Ако в Имре има подходящ човек, моля те, изпрати ми писмо по пощата. Ако пък решиш да изпратиш самия човек, подкани го да побърза.“ — Очите му продължаваха да оглеждат писмото, а устните му беззвучно помръдваха. — Това е всичко — заяви той накрая и пъхна листа обратно в джоба си. — Какво мислиш?
— Правиш ми голяма…
— Да, да. — Трепе нетърпеливо махна с ръка. — Чувстваш се поласкан. Зарежи всичко това. — Наведе се напред със сериозен вид. — Ще го направиш ли? Следването ти — той посочи презрително на запад по посока на Университета — ще ти позволи ли да отсъстваш един-два сезона?
— Всъщност обмислях дали да не следвам в чужбина за известно време — прокашлях се аз.
На лицето на графа се появи широка усмивка и той потупа подлакътника на стола си.
— Чудесно! — засмя се. — Мислех, че ще ми е трудно да те накарам да се разделиш със скъпоценния си Университет, все едно да извадя пени от ръката на мъртъв измамник! Осъзнаваш, че това е прекрасна възможност. Всъщност такова нещо се случва веднъж в живота. — Трепе хитро ми намигна. — Освен това на младеж като теб ще му е трудно да намери по-богат покровител от краля на Винт.
— В това има известна истина — признах аз на глас, а наум си помислих: „Мога ли да се надявам на по-добра помощ в моето търсене на амирите?“
— В това има много истина — изкикоти се той. — Колко бързо можеш да се приготвиш за тръгване?
— Утре? — свих рамене аз.
— Не оставяш много време на прахта да се слегне, а? — повдигна вежди Трепе.
— Той споменава, че бърза, така че бих предпочел да подраня, отколкото да закъснея.
— Така е. — Графът извади джобния си часовник, погледна го, въздъхна и го затвори. — Тази нощ ще трябва да си легна късно, за да нахвърлям препоръчителното ти писмо.
Погледнах през прозореца.
— Навън още не се е стъмнило — отбелязах аз. — Колко време мислиш, че ще ти отнеме?
— Замълчи! — ядосано се тросна той. — Пиша бавно особено когато ще изпращам писмо на толкова важен човек като маера. А и трябва да те опиша, което само по себе си не е лесна задача.
— Тогава нека ти помогна — предложих аз. — Няма смисъл да си губиш от времето за сън заради мен. Освен това ако има нещо, в което ме бива, то това е да описвам собствените си хубави качества.