Въпреки очевидните си опасения прислужникът взе писмото и изчезна през една двойна врата. Стоях неспокойно в коридора цяла минута, преди той да се върне и да ме въведе вътре с все още леко неодобрителен вид.
Минахме през един къс коридор, сетне през втора двойна врата, от двете страни на която имаше стражи, облечени в брони. Те не бяха от церемониалната стража, която понякога можете да видите на обществени места да стои сковано и мирно с алебарди в ръце. Носеха герба на маера, но под дрехите в цвят на сапфир и слонова кост имаше практични нагръдници със стоманени пръстени и кожа. Бяха въоръжени с дълги мечове и ножове. Хвърлиха ми сериозни погледи, когато приближих.
Стейпс ми кимна и един от стражите ме претърси бързо и умело, като плъзна длани по ръцете, краката и гърдите ми, за да провери дали не нося скрити оръжия. Внезапно се почувствах много щастлив от някои злополуки, случили ми се по пътя, и по-специално онази, при която загубих чифта тънки ножове, които бях свикнал да нося под дрехите си.
Пазачът отстъпи назад и кимна. Прислужникът на маера ми хвърли още един раздразнен поглед и отвори вратата.
Вътре двама мъже седяха край маса, върху която бе разгърната карта. Единият бе висок и плешив и имаше суровото и обрулено лице на войник ветеран. Алверон беше до него.
Беше по-възрастен, отколкото очаквах. Имаше сериозно лице и горда уста и очи. В добре подстриганата му прошарена брада бяха останали малко черни косми, но косата му беше все още запазена и гъста. Очите му също не подхождаха на възрастта му. Те бяха ясносиви, интелигентни и пронизващи. Не бяха очите на стар мъж.
Маерът ги насочи към мен, щом влязох в стаята. Държеше писмото от Трепе в едната си ръка.
Направих стандартния поклон номер три — „пратеника“, както го наричаше баща ми. Той бе нисък и официален, както подобаваше на високия ранг на Алверон. Беше почтителен, но не раболепен. Това, че невинаги се държах по подходящия начин, не означаваше, че не мога да спазвам правилата на играта, когато имам полза.
Маерът погледна писмото и отново вдигна очи към мен.
— Казваш се Квоте, нали? Пътувал си бързо, за да пристигнеш толкова навреме. Дори не очаквах да получа отговор от графа толкова бързо.
— Пътувах с най-голямата възможна бързина, за да се поставя на вашите услуги, ваша милост.
— Май наистина е така. — Той внимателно ме изгледа от горе до долу. — И фактът, че си успял да стигнеш чак до вратата ми само с един запечатан плик в ръка, потвърждава мнението на графа за твоята съобразителност.
— Сметнах, че ще е най-добре да ви се представя колкото се може по-скоро, ваша милост — отвърнах аз с неутрален тон. — Съдейки по писмото ви, реших, че бързате.
— И си се справил впечатляващо с това — рече Алверон и хвърли поглед към високия мъж, който седеше до него. — Не мислиш ли така, Дагон?
— Да, ваша милост. — Дагон ме погледна с тъмните си безстрастни очи.
Лицето му беше сурово, остро и студено. Усетих как от него ме побиват тръпки.
Маерът отново сведе поглед към писмото.
— Тук Трепе е казал някои доста ласкави неща за теб — отбеляза той. — Изразяваш се добре, очарователен си, най-добрият музикант, когото е виждал от десет години насам… — Продължи да чете известно време, след което вдигна очи и ме изгледа проницателно. — Виждаш ми се малко млад — колебливо рече той. — Едва ли имаш повече от двайсет години, нали?
Беше изминал месец от шестнайсетия ми рожден ден. Подробност, която целенасочено бе пропусната в писмото.
— Наистина съм млад, ваша милост — признах аз и така не ми се наложи да го излъжа право в очите, — но свиря от четиригодишен.
Говорех със спокойна увереност, двойно по-доволен, че си бях купил нови дрехи. Ако все още бях облечен в онези дрипи, със сигурност щях да изглеждам като умрял от глад хлапак. В сегашния си вид, с хубавите си дрехи, потъмнял от дните, прекарани в морето, и с отслабнало лице изглеждах с няколко години по-възрастен, отколкото бях в действителност. Алверон ме изгледа продължително и замислено и накрая кимна, очевидно удовлетворен.
— Много добре — каза той. — За съжаление в момента съм доста зает. Ще ти бъде ли удобно да се видим утре? — Не го изрече като въпрос. — Намери ли къде да се настаниш в града?
— Още не съм го направил, ваша милост.
— Ще останеш тук — заяви той с равен глас. — Стейпс? — извика маерът с тон, малко по-силен от обичайния, с който говореше, и пълният, приличащ на бакалин мъж се появи почти мигновено. — Настани новия ни гост някъде в южното крило, близо до градините. — Той отново се обърна към мен. — Багажът ти скоро ли ще пристигне?