— Ти ще свириш, нали? — попита Симон и се размърда на стола си като някое нетърпеливо кученце. — Трябва да изсвириш онази песен, която написа за Амброуз.
Той затананика и след това запя:
Манет се изкикоти в халбата си. На лицето на Уилем се появи една от редките му усмивки.
— Не — твърдо отвърнах аз. — Приключих с Амброуз. Що се касае до мен, с него си разчистихме сметките.
— Разбира се — съгласи се Уил привидно сериозно.
— Наистина е така — настоях аз. — Няма полза. Това непрекъснато заяждане само дразни магистрите.
— „Дразни“ е доста слаба дума — сухо отбеляза Манет. — Аз самият бих се изразил по-остро.
— Имаш да му връщаш — натърти Сим и в очите му проблесна гняв. — Освен това няма да те обвинят в „неподобаващо поведение за член на Арканум“ само защото си изпял някаква песен.
— Не — отбеляза Манет. — Просто ще вдигнат таксата му за обучение.
— Какво? — не повярва Симон. — Не могат да го направят. Таксата за обучение зависи от събеседването ти на приемните изпити.
Сумтенето на Манет отекна глухо в халбата му, докато той отпиваше от поредната напитка.
— Събеседването е просто част от играта. Ако можеш да си го позволиш, те ще те поизстискат малко. Същото ще се случи и ако им причиняваш неприятности. — Той ме изгледа сериозно. — Този път ще си го получиш. Колко пъти те слагаха „между рогата“ през изминалия семестър?
— Два пъти — признах аз. — Но втория път вината всъщност не беше моя.
— Разбира се. — Манет ме погледна право в очите. — И заради това те вързаха и те биха с камшик до кръв? Защото вината не е била твоя?
Размърдах се неспокойно на стола и усетих напрежението в не напълно зарасналите белези по гърба ми.
— По-голямата част от вината не беше моя — поправих се аз.
— Въпросът не е във вината — сви рамене Манет. — Дървото не е виновно за бурята, но всеки глупак знае къде ще удари гърмът.
Уилем кимна със сериозен вид.
— У дома казваме „Пиронът, дето стърчи най-много, го зачукват пръв“. — Той се намръщи. — На сиару звучи по-добре.
— Но събеседването за приемните изпити все пак определя основната част от приемната ти такса, нали? — Сим изглеждаше обезпокоен.
От тона му предположих, че той никога не се е замислял за възможността личните вражди или политическите причини също да са част от уравнението.
— До голяма степен — потвърди Манет, — но всеки магистър подбира свои въпроси и си казва думата. — Започна да изброява на пръстите на ръката си. — Хеме не те харесва, а когато има зъб на някого, става два пъти по-убедителен. Успя да ядосаш Лорен още в началото и нещата така си останаха. Ти си размирник. Пропусна почти цял цикъл занятия към края на последния семестър, като нито предупреди предварително, нито даде някакво обяснение след това. — Той ме погледна многозначително.
Сведох поглед към масата, защото бях съвсем наясно, че някои от заниманията, които бях пропуснал, бяха част от чиракуването ми при Манет в лабораторията за изобретения.
След известно време Манет сви рамене и продължи:
— На всичкото отгоре този път ще те изпитват като ре’лар. Таксите за обучение нарастват за по-високите звания. Неслучайно останах е’лир толкова дълго. — Той ме изгледа строго. — Какво е предположението ми ли? Ще си късметлия, ако се разминеш с по-малко от десет таланта.
— Десет таланта. — Сим цъкна с език и поклати глава съчувствено. — Добре, че имаш много пари.
— Нямам чак толкова много — отвърнах аз.
— Как така нямаш? — учуди се Сим. — Магистрите глобиха Амброуз почти двайсет таланта, след като счупи лютнята ти. Какво направи с всичките тези пари?
Погледнах надолу и леко побутнах с крак калъфа на лютнята.
— Похарчил си всичко за нова лютня? — извика ужасено Симон. — Знаеш ли какво можеше да си купиш с толкова много пари?
— Лютня? — попита Уилем.
— Дори нямах представа, че човек може да похарчи толкова пари за инструмент — озадачи се Симон.
— Можеш да похарчиш доста повече от това — отбеляза Манет. — Инструментите са като конете.
Това ги накара да прекъснат разговора си за момент и да изгледат смутено Манет.