— Може би все още съм замаян от поредицата вцепеняващи загуби на так — рекох аз.
Той махна с ръка и аз забелязах, че не носи никакви пръстени.
— Бързо схвана как се играе. Както се казва, като барон, който за пръв път влиза в бордей. Очаквам, че след около месец играта с теб ще е порядъчно предизвикателство.
— Само почакайте и ще видите — заканих му се аз. — Ще ви бия още следващия път, когато играем.
Бредон се засмя.
— Харесва ми, че го казваш. — Бръкна в джоба си и извади по-малка кадифена торбичка. — Освен това ти донесох един малък подарък.
— Не мога да си позволя да го приема — без да се замислям, отвърнах аз. — Вече ми осигурихте забавление за цял следобед.
— Моля те — каза той и побутна торбичката по масата. — Настоявам. Твои са и не е нужно да ми се отплащаш. Запази ги или ги хвърли. Подаръкът е от сърце.
Изсипах торбичката и в ръката ми иззвънтяха три пръстена — златен, сребърен и железен. В метала на всеки от тях бе гравирано моето име — Квоте.
— Чух слух, че багажът ти е бил загубен — вметна Бредон, — и реших, че могат да ти бъдат полезни. — Той се усмихна. — Особено ако искаш да изиграем още някоя игра на так.
Разлюлях пръстените в ръката си и разсеяно се зачудих дали златният е масивен или само позлатен.
— И какъв пръстен трябва да изпратя на новия си познат, ако желая да се насладя на компанията му?
— Ами — бавно отвърна гостът ми, — това е доста сложно. При моето прибързано и неприлично нахлуване в стаите ти пропуснах да се представя, както е редно, и не те уведомих за своята титла и ранг. — Кафявите му очи ме гледаха сериозно.
— А би било твърде неприлично от моя страна да ви разпитвам за подобни неща — бавно казах аз, без да разбирам каква игра играе той.
Бредон кимна.
— Така че засега ще трябва да приемеш, че нямам титла или ранг. Това ни поставя в любопитна ситуация — ти не си представен пред двора, а аз самият не се представих пред теб. В този случай би било подходящо да ми изпратиш сребърен пръстен, ако в бъдеще решиш да обядваме заедно или благосклонно да загубиш още някоя игра на так.
Повъртях сребърния пръстен между пръстите си. Ако му го изпратех, щеше да се разнесе слух, че претендирам, че рангът ми е кажи-речи равен на неговия, а аз нямах представа какъв е той.
— Какво ще кажат хората?
— Какво ли наистина? — Очите му весело играеха.
И така, дните продължаваха да отминават. Маерът ме викаше от време на време за някой изтънчен разговор. Подобните на свраки благородници ми изпращаха своите картички и пръстени и аз ги посрещах с учтив отказ да разговарям с тях.
Единствено Бредон ми помагаше да не полудея от скука в затвора си. На следващия ден му изпратих новия си сребърен пръстен с картичка, на която пишеше: „Когато ви е удобно. В стаите ми.“ Пет минути по-късно той пристигна с масичката си за так и торбичката с камъни. Предложи ми да си взема пръстена обратно и аз приех възможно най-любезно. Нямах нищо против да задържи пръстена. Но той добре знаеше, че нямам друг.
Петата ни игра бе прекъсната, когато бях повикан при маера, чийто железен пръстен мрачно проблясваше върху полирания сребърен поднос на куриера. Извиних се на Бредон и побързах да се отправя към градината.
По-късно тази нощ Бредон ми изпрати своя сребърен пръстен и картичка, на която бе написано: „След вечеря. В твоите стаи.“ Написах на картичката „С удоволствие“ и я пратих обратно.
Когато пристигна, му предложих да му върна пръстена. Той учтиво отказа и пръстенът му се присъедини към останалите в купата до вратата. Стоеше там, за да могат всички да го видят — блестящо сребро, което просветваше сред шепата желязо.
58.
Ухажване
Маерът не ме беше викал от два дни.
Бях затворен като в капан в стаите си и почти се бях побъркал от скука и раздразнение. Най-лошото бе, че не знаех защо Алверон не ме вика. Зает ли беше? Дали не го бях обидил? Чудех се дали да не му изпратя картичка със златния пръстен, който Бредон ми беше дал. Но ако маерът изпитваше търпението ми, това можеше да се окаже сериозна грешка.