Ала аз наистина бях нетърпелив. Бях дошъл тук, за да спечеля покровител или поне да получа някаква помощ в моето проучване на амирите. Но досега единственото, което бях постигнал в служба на Алверон, бе да си сплескам задника от седене. Ако не беше Бредон, кълна се, че щях да полудея и да ми избие пяна на устата.
Още по-лошо беше, че само след два дни лютнята ми и прекрасният калъф от Дена щяха да станат собственост на другиго. Надявах се досега да съм спечелил достатъчно благоразположението на маера, за да му поискам парите, които ми бяха нужни, за да взема инструмента си от заложната къща. Исках той да е мой длъжник, а не обратното. На всекиму е ясно, че веднъж превърнеш ли се в длъжник на някой благородник, после е много трудно да се освободиш от дълга си.
Но ако това, че Алверон не ме търсеше, означаваше нещо, то бе, че, изглежда, съм загубил неговата благосклонност. Напрегнах паметта си, за да се сетя какво съм казал по време на последния ни разговор, което би могло да го обиди.
Бях извадил една картичка от чекмеджето и се опитвах да измисля някакъв хитър начин да поискам пари от маера, когато на вратата се почука. Помислих, че обядът ми може да е дошъл по-рано и извиках на момчето да го остави върху масата.
Последва дълга пауза, която ме изтръгна от унесеността ми. Побързах към вратата и с изненада видях пред нея да стои прислужникът на Алверон Стейпс. Досега маерът винаги ме беше викал чрез куриер.
— Маерът иска да ви види — каза той.
Забелязах, че изглежда уморен. Очите му бяха зачервени, сякаш не се е наспал.
— В градината ли?
— В покоите му — отвърна Стейпс. — Ще ви отведа там.
Ако можеше да се вярва на придворните клюкари, Алверон рядко приемаше посетители в стаите си. Докато крачех след прислужника, не можех да сдържа облекчението си. Всичко бе за предпочитане пред чакането.
Маерът седеше изправен в огромното си пухено легло. Изглеждаше по-блед и отслабнал в сравнение с последния път, когато го бях видял. Очите му бяха все така ясни и пронизващи, но днес в тях имаше и нещо друго, някакво силно чувство.
Той ми посочи близкия стол.
— Квоте. Влизай! Седни! — Гласът му също беше по-слаб, но все така заповеднически.
Седнах отстрани на леглото, усещайки, че моментът не е подходящ да му благодаря за тази привилегия.
— Знаеш ли колко съм стар, Квоте? — без предисловие попита той.
— Не, ваша милост.
— А какво би предположил? На колко години ти изглеждам?
В очите му отново зърнах същото силно чувство — гняв. Бавно тлеещ гняв като нагорещени въглени под тънък слой от пепел.
Мислите ми препускаха, докато се опитвах да определят кой би бил най-удачният отговор. Не исках да рискувам да го обидя, но ласкателството също дразнеше Алверон, освен ако не беше съвършено изтънчено и с мярка.
Не ми оставаше друго, освен да съм честен.
— Петдесет и една, ваша милост. Може би петдесет и две.
Той бавно кимна и гневът му утихна като тътена на далечна гръмотевица.
— Никога не питай млад човек за възрастта си. На четирийсет съм, рожденият ми ден е следващия цикъл. Въпреки това ти си прав, че изглеждам петдесетгодишен. Някои дори биха казали, че си доста великодушен в предположението си. — Ръцете му разсеяно пригладиха завивките. — Ужасно е да остарееш, преди да ти е дошло времето.
Той застина от болка и направи гримаса. Мина известно време и си пое дълбоко дъх. Лицето му лъщеше от пот.
— Не знам колко дълго ще мога да говоря с теб. Днес май не се чувствам много добре.
— Да отида ли да доведа Каудикус, ваша милост? — изправих се аз.
— Не — ядно отсече маерът. — Седни. Тази проклета болест пропълзя в мен миналия месец, заради нея изглеждам с години по-стар и се чувствам по този начин. Прекарах целия си живот в грижа за земите си, но в едно отношение се оказах немарлив. Нямам нито семейство, нито наследник.
— Мислите да си вземете съпруга ли, ваша милост?
— Слухът най-сетне се е разнесъл, така ли? — Алверон се отпусна върху възглавниците.
— Не, ваша милост. Съдя по онова, което ми казахте по време на някои от разговорите ни.
— Наистина ли? — Той ми хвърли проницателен поглед. — Предположил си го, а не си чул слухове?