— Разбира се, ваша милост. Но защо го пазите в такава тайна?
— Предпочитам аз да определя времето. Слуховете ни принуждават да действаме, преди да сме готови, или объркват нещата, преди да е назрял подходящият момент.
— Разбирам. Как се казва дамата?
— Мелуан Лаклес — изрече името й предпазливо. — И така, за себе си разбрах, че ти си чаровен и с добри обноски. И което е по-важно, граф Трепе ме увери, че си велик създател и изпълнител на песни. Имам нужда точно от това. Ще започнеш ли служба при мен?
Поколебах се.
— Как точно смята да ме използва ваша милост?
— Мислех, че е доста очевидно за човек като теб, който прави толкова много предположения — скептично ме погледна той.
— Знам, че се надявате да ухажвате дамата, ваша милост. Но не знам как. Може би искате от мен да съставя едно-две писма? Да напиша песни за нея? Или пък да се катеря през нощта на лунна светлина до балкона й, за да оставя цветя на перваза на прозореца й? А може би да танцувам с нея с маска на лицето, като използвам вашето име? — Усмихнах му се тъжно. — Трябва да знаете, че не съм кой знае какъв танцьор, ваша милост.
Алверон се засмя дълбоко и искрено, но въпреки веселостта му виждах, че смехът му причинява болка.
— Мислех си по-скоро за първите две неща — призна той и отново се отпусна с натежали очи върху възглавниците.
— Трябва да знам повече за нея, ваша милост — кимнах аз. — Да се опитвам да ви помогна в ухажването на жена, която не познавам, би било повече от глупаво.
Маерът кимна уморено.
— Каудикус може да ти даде основните сведения. Той познава много добре историята на родовете. Родът е основата, върху която стои мъжът. Ако ще я ухажваш, трябва да знаеш откъде идва тя. — Той ми махна да се приближа и ми подаде един железен пръстен. Ръката му трепереше от усилието да остане вдигната. — Покажи това на Каудикус и той ще разбере, че работиш за мен.
Взех го бързо.
— Той знае ли за плана ви да се ожените?
— Не! — Алверон отвори очи. — Не казвай за това на никого! Измисли някаква причина за проучванията си. Донеси ми лекарството. — Той се отпусна назад, затвори очи и го чух да казва със слаб глас: — Понякога те не я дават съзнателно, понякога не я дават с желание. Въпреки това… всичката власт.
— Да, ваша милост — съгласих се аз, но още преди да напусна стаята, той вече беше потънал в неспокоен сън.
59.
Цел
След като напуснах покоите на маера, се замислих дали да не изпратя на Каудикус куриер с моята картичка и пръстена. След това се отказах. Изпълнявах поръчка на самия Алверон. Това със сигурност можеше да послужи като извинение за дребно нарушение на етикета.
От слуховете бях научил, че арканистът на маера е постоянен член на двора му от повече от дванайсет години. Но като изключим факта, че знаех, че живее в една от южните кули на имението, нямах никаква представа какво да очаквам от този мъж.
Почуках на дебелата дървена врата.
— Един момент — чу се слаб глас.
Разнесе се звукът от дърпане на резе и вратата се отвори, разкривайки слаб мъж с дълъг, закривен като клюн на ястреб нос и къдрава черна коса. Беше облечен в дълга тъмна одежда, която леко напомняше мантията на магистър.
— Да?
— Чудех се дали бихте могли да ми отделите малко от времето си, господине? — попитах аз с непресторена нервност.
Той ме огледа и забеляза хубавите ми дрехи.
— Не правя любовни еликсири. Такива неща можете да намерите в Долен Северин. — Тежката врата бавно започна да се затваря. — Макар че ако ме питате, можете да се справите и с помощта на малко танци и няколко рози.
— Тук съм за друго — побързах да кажа аз. — Всъщност за две неща — едното за маера, а другото за мен. — Вдигнах ръка и показах железния пръстен в шепата си, върху който проблесна в златно името на Алверон.
Вратата спря да се затваря.
— Тогава влизайте — подкани ме Каудикус.
Стаята изглеждаше като малък Университет, събран само в едно-единствено помещение. Беше осветена с познатия червеникав отблясък на симпатични лампи, имаше лавици с книги и маси, отрупани с колби и друга странна стъклария. А далеч в дъното забелязах малка пещ, полускрита от извитата стена на кулата.
— За бога! — възкликнах аз и закрих устата си с ръка. — Това да не е дракон? — Посочих огромния препариран крокодил, който висеше от една от таванските греди.