Скоро след като свършихме играта, Бредон се извини, че има предварително уговорена среща. За щастие вече разполагах с лютнята си, с която да си запълвам времето. Захванах се да я настройвам, като проверявах прагчетата и мърморех заради ключа, който постоянно се разхлабваше. Бяхме разделени доста дълго и ни беше нужно време, за да се опознаем отново.
Минаха часове. В един момент открих, че разсеяно свиря „Погребалната песен на Мъртвокоприв“ и се насилих да спра. Стана обедно време. Донесоха обеда ми и след това почистиха остатъците от него. Донастроих лютнята и изсвирих няколко гами. Преди да се усетя, засвирих „Калайджията напуска града“. Едва тогава осъзнах какво се опитват да ми кажат ръцете ми. Ако маерът все още беше жив, досега щеше да ме е извикал.
Оставих лютнята да замлъкне и започнах да мисля много бързо. Трябваше да си тръгна. Веднага. Стейпс ме беше видял да давам лекарство на маера. Можеха дори да ме обвинят, че съм сипал нещо в шишето с отвара, което бях донесъл от Каудикус.
Стомахът ми бавно се присви от страх, когато осъзнах в колко безпомощно положение съм се оказал. Не познавах достатъчно добре имението на маера, за да се опитам да се измъкна по някакъв хитроумен начин. Тази сутрин, докато отивах към Долен Северин, се обърках и ми се наложи да спра и да попитам за пътя.
Почукването по вратата беше по-силно от обичайното и по-настойчиво от почукването на момчето за поръчки, което обикновено ми носеше поканите от Алверон. Сигурно беше стражата. Замръзнах на стола. Дали не беше най-добре да отворя вратата и да кажа истината? Или да се измъкна през прозореца на градината и някак си да се опитам да избягам?
Почукването се разнесе отново, този път по-силно.
— Господине? Господине? — Гласът беше приглушен от вратата, но не беше на някой от стражите.
Отворих вратата и видях малко момче, което носеше поднос с железния пръстен на маера и картичка.
Взех ги. На картичката с трепереща ръка бе написана една-единствена дума „Незабавно“.
Стейпс изглеждаше нетипично занемарен и ме посрещна с леден поглед. Предния ден се държеше така, сякаш иска да съм мъртъв и погребан. Днес погледът му загатваше, че няма да му е достатъчно само да съм погребан.
Стаята на маера беше щедро украсена с цветове на селас. Деликатното им ухание беше почти достатъчно, за да пропусне човек миризмите, които те бяха донесени да прикрият. Това, заедно с външния вид на Стейпс, ме наведе на мисълта, че предположението ми, че нощта ще се окаже неприятна, е било достатъчно близо до истината.
Алверон беше в леглото, подпрян в седнало положение. Изглеждаше както очаквах, което ще рече — изтощен, но вече не се потеше, нито се присвиваше от болка. Всъщност изглеждаше почти ангелски. Над него блестеше правоъгълник от слънчева светлина, от който кожата му изглеждаше болезнено прозрачна, а косата около главата му блестеше като сребърна корона.
Когато се приближих, той отвори очи и разруши ангелската илюзия за себе си. Никой ангел не можеше да има толкова умни очи като неговите.
— Надявам се, че намирам ваша милост в добро разположение? — учтиво го попитах аз.
— Горе-долу — отвърна той, но отговорът му не ми казваше нищо.
— Как се чувствате? — попитах аз с по-сериозен тон.
Той ме изгледа продължително, което ми даде да разбера, че не одобрява небрежното ми обръщение към него, след което каза:
— Стар. Чувствам се стар и слаб. — Пое си дълбоко дъх. — Но като изключим това, се чувствам по-добре, отколкото през последните няколко дни. Малко ме боли и съм ужасно изморен. Но се чувствам… чист. Мисля, че кризата отмина.
— Бихте ли искали да ви направя още един чайник с чай? — предложих аз, но не го попитах за изминалата нощ.
— Моля те, направи го. — Тонът му беше премерен и учтив.
Не можех да отгатна какво е настроението му, затова побързах да приготвя отварата и да му подам чашата.
След като опита чая, маерът вдигна поглед към мен.
— Вкусът му е различен.
— В него има по-малко лауданум — обясних аз. — Прекалено голямо количество от него би навредило на ваша милост. Тялото ви ще започне да се пристрастява към него също толкова сигурно, колкото и към офалума.