Наблюдавах го как я приготвя стъпка по стъпка. Сухият лист беше най-вероятно хапнималко. Течността от затворения буркан без съмнение беше муратум или aqua fortis8, или някаква друга киселина. Когато тя бълбукаше в буркана и от нея се вдигаха изпарения, това означаваше, че разтваря малко количество олово — може би не повече от четвърт скрупул9. Белият прах вероятно беше офалумът.
Той добави една щипка от последната съставка. Нямах никаква представа какво може да е това. Приличаше на сол, но, от друга страна, много неща приличат на солта.
Докато приготвяше отварата, Каудикус не спираше да разказва дворцови клюки. Най-големият син на Де Фере си счупил крака, когато скочил от прозореца на някакъв публичен дом. Най-новият любовник на лейди Хесуа бил илишец и не знаел и дума на атурански. Носели се слухове за разбойници по кралския път на север, но слухове за бандити винаги има, така че това не било нищо ново.
Слуховете изобщо не ме интересуваха, но можех да се преструвам на заинтригуван, когато се налагаше. През цялото време наблюдавах дали Каудикус няма да се издаде по някакъв начин. Дали в поведението му няма да се появи някаква следа от нервност, дали няма да започне да се поти или пък да се поколебае за момент. Но нямаше нищо такова. Нямаше никакъв знак, че приготвя отрова за Алверон. Държеше се естествено и беше съвършено спокоен.
Възможно ли бе да е отровил маера случайно? Изключено. Всеки арканист, заслужил своя гилдер, знаеше достатъчно химия, за да…
След това ми просветна. Може би Каудикус изобщо не беше арканист. Вероятно беше просто мъж, облечен в тъмна мантия, който не знае разликата между алигатор и крокодил. Навярно беше само един хитър измамник, който трови Алверон от обикновено невежество.
Може би онова, което дестилираше, наистина беше бренди от праскови.
Той затапи шишенцето с кехлибарена течност и ми го подаде.
— Заповядайте — каза. — Отнесете му го незабавно. Ще бъде най-добре, ако го получи, докато е още топло.
Температурата на лекарството няма никакво значение. Всеки медик знае това.
Взех шишенцето и посочих към гърдите му, сякаш току-що бях забелязал нещо.
— Бога ми, това амулет ли е?
В началото той изглеждаше объркан, след това издърпа коженото въженце изпод мантията си.
— Нещо такова — отвърна с търпелива усмивка.
На пръв поглед парчето олово, което носеше около врата си, много приличаше на гилдер на Арканум.
— Защитава ли ви от духовете? — шепнешком попитах аз.
— О, да — пренебрежително отговори той, — от всякакви духове.
— Мога ли да го докосна? — нервно преглътнах аз.
Каудикус сви рамене, наведе се напред и ми го подаде.
Хванах плахо амулета между палеца и показалеца си и после отскочих назад.
— Той ме ухапа! — извиках аз с нещо средно между възмущение и страх, докато стисках ръката си с другата.
Видях го как потиска усмивката си.
— А, да. Предполагам, че трябва да го нахраня. — Той напъха амулета обратно под мантията си. — А сега си тръгвайте — подкани ме, като посочи вратата.
Отправих се обратно към покоите на маера, като по пътя масажирах ръката си, опитвайки се да върна чувствителността в изтръпналите си пръсти. Това беше истински гилдер на Арканум. Каудикус беше истински арканист и много добре знаеше какво прави.
Върнах се в стаите на Алверон и в продължение на пет минути водихме досадно формален разговор за несъществени неща, докато допълвах поилките на бързолетките с все още топлото лекарство. Птиците бяха изнервящо жизнени, бръмчаха и сладко чуруликаха.
Маерът сърбаше от чашата си с чай, докато разговаряхме, а очите му мълчаливо ме следяха от леглото. Когато работата ми с птиците приключи, се сбогувах с него и си тръгнах веднага щом благоприличието го позволи.
Макар разговорът ни да не бе засегнал нищо по-сериозно от времето, можех да прочета скритото послание, което той ми отправяше толкова ясно, все едно го е написал на лист хартия, за да го прочета. Контролираше нещата. Все още не беше взел решение. И не ми се доверяваше.
63.
Позлатената клетка
След като за кратко вкусих свободата, отново бях затворен в стаите си. Макар да се надявах, че Алверон вече е минал през най-тежкия етап от възстановяването си, все още трябваше да съм подръка, в случай че състоянието му се влоши и той ме повика. Не можех да намеря оправдание дори и за кратка разходка до Долен Северин, колкото и отчаяно да исках да се върна на улица „Тинери“ с надеждата, че ще срещна Дена.