И така, обадих се на Бредон и прекарах с него един приятен следобед в игра на так. Играехме игра след игра и аз всеки път губех по нов и вълнуващ начин. Когато се разделихме, той остави масичката за так при мен с думите, че слугите му са уморени да я носят напред-назад между стаите ни.
В допълнение към играта на так с Бредон и музиката имах и едно ново, макар и доста дразнещо развлечение. Каудикус се оказа наистина голям клюкар и беше пуснал слух за моето генеалогическо проучване на историята. Така че сега към благородниците, опитващи се да изкопчат информация от мен, се прибави и непрекъснат поток от хора, нетърпеливи да изкарат на бял свят кирливите ризи на всички останали.
Разубеждавах тези от тях, които можех, и окуражавах най-настойчивите да запишат своите истории и да ми ги изпратят. Учудващо голям брой наистина го направиха и върху бюрото на една от стаите, които не ползвах, започна да се трупа купчина от клеветнически истории.
На следващия ден маерът ме повика и когато пристигнах, го открих да седи на стол близо до леглото си и да чете екземпляр на „Правото на кралете“ на елд винтик. Цветът на лицето му се беше подобрил забележително и видях, че ръцете му не треперят, докато прелиства страниците. Той не вдигна поглед, когато влязох в стаята.
Без да кажа нищо, приготвих нов чайник с чай с горещата вода, която бе оставена на нощната му масичка. Налях една чаша и я оставих на масата до лакътя му.
Проверих позлатената клетка във всекидневната. Бързолетките се стрелкаха напред-назад към поилките и правеха зашеметяващи движения във въздуха, които затрудняваха преброяването им. И все пак бях почти сигурен, че са дванайсет на брой. Явно се чувстваха съвсем добре въпреки трите дни отровна диета. Едва се удържах да не раздрусам кафеза.
Накрая замених шишето с масло от черен дроб на треска и открих, че то все още е три четвърти пълно — още един знак за намаляващото доверие към мен.
Мълчаливо си събрах нещата и се готвех да си тръгна, но преди да успея да стигна до вратата, Алверон вдигна очи от книгата си.
— Квоте?
— Да, ваша милост?
— Изглежда не съм толкова жаден, колкото мислех. Би ли довършил чая ми вместо мен? — Той посочи недокоснатата чаша, която седеше върху масата.
— За здравето на ваша милост — вдигнах тост аз и отпих.
Направих гримаса, добавих една лъжичка захар, разбърках и изпих остатъка, докато маерът ме наблюдаваше. Погледът му беше спокоен, проницателен и твърде многозначителен, за да вещае добро.
Каудикус ме пусна да вляза и ме настани на същия стол като преди.
— Бихте ли ме извинили за момент — рече той. — Трябва да се погрижа за един експеримент, в противен случай се опасявам, че ще бъде съсипан.
Той бързо се качи по няколкото стъпала, водещи нагоре към друга част на кулата.
Тъй като нямах какво друго да правя, разгледах отново пръстените, които беше подредил. Осъзнах, че човек може да прецени доста добре положението му в двора, използвайки пръстените като своеобразни точки за триангулация.
Каудикус се върна точно в момента, в който разсеяно обмислях дали да не открадна един от златните му пръстени.
— Не бях сигурен дали ще пожелаете да си вземете пръстените обратно — каза арканистът и махна с ръка.
Погледнах отново към масата и видях пръстените да лежат върху подноса. Стори ми се странно, че не съм ги забелязал преди това. Взех ги и ги прибрах в един вътрешен джоб на плаща си.
— Благодаря ви за любезността — рекох аз.
— А днес ще отнесете ли пак на маера неговото лекарство? — попита той.
Кимнах и гордо се изпъчих.
Докато кимах, се замаях от движението на главата ми. Едва тогава осъзнах какъв е проблемът — бях изпил цяла чаша от чая на Алверон. В него нямаше много лауданум. Или по-точно — не много, ако изпитваш болка и трябва бавно да отвикнеш от пристрастяване към офалума.
Ала количеството лауданум беше доста голямо за някой като мен. Почувствах как въздействието му бавно пропълзява в тялото ми като някаква топла отпадналост, която се просмуква в костите ми. Сякаш всичко се движеше малко по-бавно от обичайното.