Но само веднъж и не на място, където да го нарани сериозно.
Мари продължаваше със своето рондо, като бавният му, сладък ритъм постепенно се засилваше и темпото стана енергично, превръщайки се в мелодия, на която веднага би затанцувал, стига краката ти да са много пъргави или да си доста пиян.
Тя ускоряваше темпото все повече и повече, докато накрая то стана толкова бързо, че никой не би могъл и да мечтае да танцува на него. Ритъмът вече не просто подтичваше игриво, а направо летеше като дете, унесено в игра на гоненица. Възхитих се колко чисто и ясно звучаха нотите изпод пръстите й въпреки френетичното темпо.
Все по-бързо и по-бързо — като елен, подгонен от диво куче. Станах неспокоен, защото знаех, че е само въпрос на време, преди Мари да сгреши или да изпусне някоя нота. Но тя някак успяваше да продължи да кара всяка нота да звучи съвършено, пронизващо, силно и сладостно. Пръстите й проблясваха, извити над струните. Китката на ръката й, която държеше лъка, бе отпусната въпреки невероятната бързина, с която свиреше.
Още по-бързо. Лицето й беше съсредоточено. Очертанията на ръката й, която държеше лъка, се размазваха от скоростта. Тя се напрегна, дългите й крака стояха здраво върху сцената. Притискаше силно цигулката към челюстта си. Дори по-бързо. Всяка нота звънтеше като сутрешните трели на птиците. По-бързо.
Мари спря неочаквано и изсвири тържествен финален акорд, без да направи нито една грешка. Потях се като преуморен кон и сърцето ми бясно туптеше.
Не бях единственият. Челата на Уил и Сим също лъщяха от пот.
Манет се беше вкопчил в ръба на масата и кокалчетата му бяха побелели.
— Милостиви Техлу! — задъхано възкликна той. — Всяка вечер ли свирят такава музика?
Усмихнах му се и казах:
— Още е рано. Не си чул мен.
Уилем поръча следващите напитки и разговорът ни се насочи към клюките от Университета. Манет беше прекарал в него по-дълго време, отколкото половината магистри, така че знаеше повече скандални истории, отколкото нас тримата, взети заедно.
Музикант с лютня и гъста сива брада изсвири вълнуваща версия на „Ен Фаеант Морие“. След това две очарователни жени — едната около четирийсетгодишна, а другата достатъчно млада, за да й бъде дъщеря — изпяха дует за Ланиел Отново младата, който никога преди това не бях чувал.
Извикаха Мари отново на сцената и тя изсвири една проста жига с такова въодушевление, че накара хората да танцуват в пространството между масите. Дори и Манет се изправи на последния припев и ни изненада с демонстрация на забележително пъргави крака. Аплодирахме го одобрително и когато той седна отново на мястото си, дишаше тежко и лицето му беше зачервено.
Уил му донесе напитка, а Симон се обърна към мен с развълнуван поглед.
— Не — отсякох аз. — Няма да свиря. Вече ти го казах.
Сим се отпусна назад толкова разочарован, че не се сдържах да не се засмея.
— Слушай какво, ще поогледам наоколо. Ако видя Трепе, ще се опитам да го убедя той да свири.
Бавно обиколих претъпканото помещение и макар да се оглеждах за Трепе, истината бе, че всъщност търсех Дена. Не я видях да влиза през входната врата, но с цялата тази музика, играта на карти и всеобщата суматоха можеше просто да съм я пропуснал.
Отне ми четвърт час да обиколя препълнения първи етаж, като оглеждах всички лица и спирах да побъбря с някои от музикантите.
Точно когато се качих на балкона на втория етаж, светлините отново изгаснаха. Облегнах се на парапета и наблюдавах как един свирач от Илиш изпълни тъжна ритмична мелодия.
След като лампите грейнаха отново, претърсих балкона на „Еолиан“, който беше с формата на широк полумесец. Търсенето ми беше по-скоро нещо като ритуал. Намирането на Дена бе безполезно упражнение, като молитвата за хубаво време.
Но днешната вечер бе изключение от правилото. Докато обикалях балкона, я забелязах да върви с висок тъмнокос благородник. Промених маршрута си между масите, така че да се срещнем уж случайно.
Минута по-късно Дена ме забеляза. Тя ми се усмихна сияещо и развълнувано, пусна кавалера си, когото беше хванала под ръка, и ми махна да се приближа.
Мъжът до нея беше горд като ястреб и красив, с долна челюст във формата на тухла. Носеше риза от ослепително бяла коприна и велурен жакет с наситен цвят на кръв и със сребърни шевове, както и сребърна катарама и сребърни ръкавели. Приличаше на истински модегански благородник. Само дрехите му, без да се смятат пръстените, струваха толкова, че с парите за тях бих могъл да платя таксата си за обучение за цяла година.