Разбирах я, макар да не ми се искаше да е така. Скорошният ми сблъсък с гнева на маера ме бе научил да съм предпазлив.
— Какво можеш да ми кажеш за него?
Дена замислено потупа с пръст по устните си.
— Учудващо добър танцьор е. Мисля, че мога да кажа това, без да издавам нещо за него. Доста е елегантен — добави тя и се засмя на изражението ми. — Правя някои проучвания за него и проверявам стари родословия и семейни истории. Той ми помага да напиша няколко песни, за да си изградя име… — Тя се поколеба и след това поклати глава. — Смятам, че това е всичко, което мога да кажа.
— Ще мога ли да чуя песните, когато си готова?
— Мисля, че това може да се уреди — свенливо се усмихна тя.
Сетне скочи на крака и ме задърпа да се изправя.
— Стига приказки. Хайде да се разходим.
Усмихнах й се — ентусиазмът й беше заразителен като на малко дете. Но когато дръпна ръката ми, Дена тихо изохка, трепна и хвана ребрата си от едната страна.
На мига се озовах до нея.
— Какво ти е?
Тя сви рамене и леко ми се усмихна, като продължаваше да притиска мястото с ръка.
— От падането е — обясни, — заради онзи глупав кон. Пробожда ме, когато забравя и се движа твърде бързо.
— Някой преглеждал ли те е?
— Просто е натъртено. А на докторите, които мога да си позволя, никога не бих им позволила да ме докоснат.
— Ами покровителят ти? — настоях аз. — Сигурно може да уреди нещо.
Тя бавно се изправи.
— Проблемът не е сериозен. — Вдигна ръце над главата си и направи бърза и изкусна танцова стъпка, след което се разсмя на сериозното ми изражение. — Стига толкова разговори за тайни засега. Хайде да се разходим. Разкажи ми мрачните и зловещи клюки от двора на маера.
— Много добре — съгласих се аз и започнахме да се разхождаме. — Чух, че маерът като по чудо се е възстановил след продължително боледуване.
— Не те бива за клюкар — подкачи ме Дена. — Това го знае всеки.
— Снощи баронет Брамстон е претърпял сериозна загуба на игра на карти фаро.
— Скучно — отбеляза тя и вдигна очи към небето.
— Контеса Де Фере е изгубила девствеността си на представление на „Даеоника“.
— О! — Тя вдигна ръка към устата си и потисна смеха си. — Наистина ли го е направила?
— Ами със сигурност девствеността й вече я е нямало след антракта — шепнешком отвърнах аз. — Но се оказало, че я е забравила в покоите си. Така че всъщност не била загубена, а просто не е била на мястото си. Слугите я намерили два дни по-късно, когато почиствали. Била се изтърколила под скрина.
На лицето на Дена се изписа възмущение.
— Не мога да повярвам, че се хванах на думите ти! — Тя ме удари и отново направи гримаса, поемайки си рязко дъх през зъби.
— Виж — меко подхванах аз, — обучаван съм в Университета. Не съм медик, но имам добри познания по медицина. Мога да погледна удареното място, ако искаш.
Изгледа ме продължително, сякаш не беше сигурна как да тълкува предложението ми.
— Мисля — накрая рече тя, — че това е най-предпазливият начин, по който някой някога се е опитвал да ми свали дрехите.
— Аз… — Усетих, че целият се изчервявам. — Не исках да…
Смущението ми я накара да се засмее.
— Ако ще оставям някой да си играе на доктор с мен, то това ще си ти, мой Квоте — увери ме. — Но засега ще се справя с това сама. — Тя ме хвана под ръка и двамата продължихме да се разхождаме по улицата. — Знам достатъчно, за да се погрижа за себе си.
Няколко часа по-късно се върнах в имението на маера, като минах по нормалния път вместо по покривите. Когато стигнах до коридора, водещ към стаята ми, заварих там двама пазачи. Предположих, че са открили бягството ми.
Макар че това трябваше да ме накара да се почувствам силно обезкуражен, времето, прекарано с Дена, ми помагаше да се чувствам изпълнен със сила. Освен това се бяхме уговорили да се срещнем на следващия ден, за да пояздим заедно. Когато ставаше дума за Дена, да имам предварително уговорени място и час на среща беше истински късмет.
— Добър вечер, господа — поздравих аз пазачите, докато вървях по коридора. — Случи ли се нещо интересно, докато ме нямаше?
— Трябва да останете затворен в стаите си — мрачно отвърна Джейс.
Забелязах, че този път не се обърна към мен със „сър“.
— Какво каза? — попитах аз, като спрях с ръка на дръжката на вратата.