— Трябва да останете в стаите си, докато не получим по-нататъшни нареждания — заяви той. — И един от нас трябва да е винаги с вас.
Усетих как гневът ми пламва.
— А Алверон знае ли за това?
Те се спогледаха несигурно помежду си.
Значи наистина изпълняваха заповеди на Стейпс. Тази несигурност щеше да е достатъчна, за да държат ръцете си далеч от мен.
— Нека да уредим този въпрос веднага — казах аз и закрачих енергично по коридора, като принудих стражите да подтичват след мен с дрънкащите брони, за да ме настигнат.
Докато вървях през коридорите, гневът ми се разпалваше все повече и повече. Ако доверието на маера в мен бе наистина унищожено, предпочитах да приключа с това незабавно. Ако не можех да спечеля благоразположението му, то тогава поне щях да си върна свободата и възможността да се срещам с Дена когато пожелая.
Завих зад ъгъла точно навреме, за да видя Алверон, който излизаше от стаите си. Изглеждаше по-здрав от всякога и носеше наръч документи под мишницата си.
Докато се приближавах, по лицето му се мярна раздразнение и си помислих, че просто ще накара стражата да ме отведе. Въпреки това се приближих смело до него, все едно имах писмена покана.
— Ваша милост — обърнах се аз към него със сърдечна любезност, — може ли да поговорим за момент?
— Разбира се — отвърна той с подобен тон и разтвори широко вратата, която се готвеше да затвори след себе си. — Влизай!
Наблюдавах очите му и видях в тях не по-малко разгорещен гняв от моя собствен. Една малка, разумна част от мен трепна, но яростта ми бързо взе връх и ме накара да продължа неразумно напред.
Оставихме слисаните стражи в преддверието и маерът ме поведе през втора двойна врата към покоите си. Във въздуха бе надвиснала опасна тишина като затишие пред внезапна лятна буря.
— Не мога да повярвам, че си позволяваш такова безочие — изсъска той, след като вратата беше затворена, — безумните ти обвинения, смешните ти твърдения. Не обичам публичните разправии, затова ще се занимаем с този въпрос по-късно. — Направи властен жест. — Върни се в стаите си и не излизай от там, докато не реша как да постъпя с теб.
— Ваша милост…
По напрежението в раменете му усетих, че се готви да извика охраната.
— Не искам да те слушам — прекъсна ме с равен глас.
Тогава срещнах погледа му. Очите му бяха твърди като кремък и едва сега видях колко разгневен е той. Това не беше гневът на покровител или работодател. Не беше някой, който просто е раздразнен, че не спазвам обществения ред, а мъж, който властва от шестнайсетгодишна възраст. Този мъж бе способен, без да му мигне окото, да обеси някой на желязната бесилка просто за назидание. Това беше човекът, който, ако не беше някаква си прищявка на историята, сега щеше да е крал на целия Винтас.
Гневът ми припламна и угасна като свещ и сърцето ми се вледени. Тогава осъзнах, че здравата съм подценил сериозността на положението, в което се намирах.
Когато бях бездомно дете по улиците на Тарбеан, се бях научил да се справям с опасни хора — пияни работници от доковете и стражи. Дори едно бездомно дете с нож от парче стъкло на бутилка може да те убие.
Ключът към оцеляването бе да знаеш правилата на играта. Стражарят няма да те пребие насред улицата. А докерът няма да те подгони, ако побегнеш.
Сега осъзнах с внезапна яснота грешката, която бях допуснал. Алверон не беше обвързан със спазването на никакви правила. Можеше да нареди да ме убият и след това да окачат тялото ми на градските порти. Можеше да ме хвърли в затвора и да забрави за мен. Можеше да ме остави там, докато не се разболея и не умра от глад. Нямах положение, нито приятели, които да се застъпят за мен. Бях безпомощен като малко момче с меч от върбова клонка.
Осъзнах всичко това в рамките на една секунда и усетих как в стомаха ми се настанява разяждащ страх. Трябваше да остана в Долен Северин, когато имах тази възможност. А и изобщо не трябваше да идвам тук и да се забърквам в делата на могъщи хора като маера.
Точно в този момент откъм гардеробната на Алверон нахълта Стейпс. Когато ни видя, на обичайно спокойното му лице се мярна изненада, примесена с паника. Той бързо се съвзе.
— Моля господарите за извинение — каза той и побърза да се върне там, откъдето бе дошъл.
— Стейпс — повика го маерът, преди да успее да излезе. — Ела тук!
Прислужникът тихомълком влезе отново в стаята. Нервно започна да чупи пръсти. Изражението на лицето му беше виновно като на човек, хванат да върши нещо непочтено.