— Стейпс, какво държиш? — Гласът на господаря му беше суров.
Когато погледнах по-внимателно, видях, че прислужникът не чупеше пръсти, а стискаше нещо.
— Нищо…
— Стейпс! — изрева Алверон. — Как се осмеляваш да ме лъжеш! Покажи ми веднага!
Пълният прислужник сковано разтвори ръцете си. Върху дланта му лежеше безжизнена малка, искряща като скъпоценен камък птица. Лицето на Стейпс загуби всякакъв цвят.
Едва ли някога в историята на света смъртта на нещо толкова прелестно бе донасяла такова облекчение и радост. От няколко дни бях убеден в предателството на Стейпс и ето че сега пред мен бе безспорното доказателство за това.
Въпреки това си замълчах. Маерът трябваше да види птицата със собствените си очи.
— Какво значи това? — бавно попита той.
— Не е добре да мислите за такива неща, сър — бързо отвърна прислужникът. — А още по-малко да мислите за тях постоянно. Просто ще ви донеса друга. Тя ще пее също толкова сладко.
Настъпи продължително мълчание. Виждах как Алверон се мъчи да сдържи яростта си, която преди малко щеше да отприщи срещу мен. Мълчанието се проточи.
— Стейпс — бавно подхванах аз, — колко птици си подменил през последните няколко дни?
Прислужникът се обърна към мен с възмутено изражение.
Преди да успее да каже нещо, маерът се намеси.
— Отговори му, Стейпс. — Гласът му звучеше почти сподавено. — Имаше ли и други освен тази?
Мъжът хвърли изпълнен с покруса поглед на господаря си.
— О, Ранд, не исках да ви безпокоя. Тогава се чувствахте толкова зле. След това поискахте птиците и прекарахте онази ужасна нощ. На следващия ден една от тях умря.
Той гледаше мъничката птичка в ръката си и думите му започнаха да се нижат една след друга все по-бързо, докато накрая почти не се разбираха. Държеше се толкова непохватно, че не можеше да не е искрен.
— Не исках да пълня главата ви с приказки за смърт. Затова извадих мъртвата бързолетка и я замених с нова. След това започнахте да се възстановявате, а те умираха по четири-пет на ден. Всеки път, когато проверявах, на дъното на кафеза лежеше птица като малко откъснато цвете. Но вие се чувствахте толкова добре и аз не исках да ви споменавам за това. — Стейпс покри мъртвото тяло на бързопийката с ръка. — Изглеждаше така, сякаш те дават своите малки души, за да можете вие да оздравеете.
Нещо в прислужника внезапно се пречупи и той заплака. Риданията му бяха дълбоки и отчаяни като рева на честен човек, който дълго е наблюдавал уплашено и безпомощно бавната смърт на обичан приятел.
Алверон дълго стоя неподвижен и зашеметен и целият му гняв постепенно го напусна. След това се приближи и сложи нежно ръце върху раменете на мъжа.
— О, Стейпс — меко каза той. — Донякъде те наистина са го правели. Не си сторил нищо, за което да бъдеш упрекван.
Тихо напуснах стаята и се захванах да махам поилките от позлатената клетка.
Един час по-късно тримата вечеряхме мълчаливо в стаите на маера. Двамата с него разказахме на Стейпс какво се е случвало през последните няколко дни. Прислужникът бе почти зашеметен от оздравяването на господаря си, както и от новината, че здравето му ще продължи да се подобрява.
Що се касае до мен самия — след като няколко дни бях търпял недоволството на Алверон, сега се чувствах облекчен, че изведнъж отново съм спечелил благоразположението му. Въпреки това бях разтърсен от мисълта колко близо се бях оказал до пълната катастрофа.
Бях откровен с маера за погрешните си подозрения спрямо Стейпс и предложих на прислужника своите искрени извинения. Той на свой ред призна за съмненията, които е имал към мен. Накрая двамата си стиснахме ръцете и мнението ни един за друг стана далеч по-добро.
Докато разговаряхме и дояждахме вечерята, Стейпс вирна глава, извини се и бързо излезе.
— Външната врата — обясни Алверон. — Слухът му е като на куче. Направо е свръхестествен.
Прислужникът отвори вратата и въведе високия мъж с бръсната глава, който разглеждаше с маера картите в деня на моето пристигане. Командир Дагон.
Докато гостът пристъпваше в стаята, погледът му обходи четирите й ъгъла, прозореца, другата врата, спря се за кратко върху мен и сетне се насочи към Алверон. Когато ме погледна, всички дълбоки и диви инстинкти, помогнали ми да оцелея по улиците на Тарбеан, ми закрещяха да бягам, да се скрия, да направя всичко, само и само да съм далеч от този мъж.