— Какво свиреше току-що?
Върнах се на стола си.
— Не беше истинска песен, ваша милост. Просто свирех.
Маерът повдигна вежди.
— Сам ли си я съчинил? — Когато кимнах, той махна с ръка. — Съжалявам, че те прекъснах. Моля те, продължавай.
— Какво бихте искали да чуете, ваша милост?
— От достоверен източник знам, че Мелуан Лаклес обича музиката и нежните слова — отвърна той. — Нещо, което да е подходящо.
— Има много видове нежни слова — обясних аз.
Изсвирих „Теменужката чака да й дойде времето“. Нотите се носеха леко, нежно и тъжно. След това засвирих „Балада за Савиен“. Пръстите ми се движеха бързо през сложните акорди и ги караха да звучат точно толкова тежко, колкото трябваше.
Алверон кимна сякаш на себе си и докато слушаше, изражението му ставаше все по-доволно.
— И можеш и да композираш?
— Мога, ваша милост — непринудено кимнах аз. — Макар че, за да се получи както трябва, е нужно време.
— Колко време?
— Ден, два, три — свих рамене аз. — Зависи каква песен искате. Посланията са по-лесни.
Маерът се наведе напред.
— Много се радвам, че похвалите на Трепе не са били преувеличени — каза той. — Признавам, че те преместих в тези стаи не само от благодарност. Таен проход ги свързва с моите покои. Ще трябва да се срещаме често, за да обсъждаме ухажването на дамата.
— Това ще бъде доста удобно, ваша милост — съгласих се аз и внимателно подбрах следващите си думи. — Проучих семейната й история, но това не е достатъчно за ухажването на жена.
Алверон се засмя.
— Сигурно ме вземаш за глупак — меко каза той. — Знам, че ще трябва да се срещнеш с нея. След два дни тя ще идва тук на посещение заедно с много други благородници. Обявих един месец празненства, за да отпразнувам излекуването си от продължителната болест.
— Умен ход — похвалих го аз.
— Ще се погрижа да ви събера още в началото — сви рамене той. — Имаш ли нужда от нещо, за да упражняваш своето изкуство?
— Порядъчно количество хартия ще е достатъчно, ваша милост. Мастило и пера за писане.
— Само това ли? Чувал съм истории за поети, които се нуждаят от някои чудати неща, които да им помагат в съчиняването. — Той махна неопределено с ръка. — Специфична напитка или гледка? Разказвали са ми за един доста известен поет от Ренере, който си държи подръка сандък с гниещи ябълки. Когато вдъхновението го напусне, той го отваря и вдъхва миризмата им.
— Аз съм музикант, ваша милост — засмях се аз. — Да оставим поетите на техните суеверия. Единственото, от което се нуждая, е моят инструмент, две пъргави ръце и подробности за темата на песента.
— Нищо, което да подсили вдъхновението ти? — Думите ми, изглежда, смутиха маера.
— Бих ви помолил за позволение да обикалям свободно и по своя воля имотите ви и Долен Северин, ваша милост.
— Разбира се.
— В такъв случай — рекох аз — разполагам с цялото вдъхновение, от което се нуждая.
Едва бях стъпил на улица „Тинери“, когато я видях. След цялото безплодно търсене през последните няколко месеца ми се виждаше странно, че сега я откривам толкова лесно.
Дена се движеше през тълпата с бавна грациозност. Не с онази скованост, която минава за грациозност в двора, а естествената свобода на движение. Котката например не мисли как да се протегне, а просто се протяга. Но дървото не може да направи дори и това. То просто се огъва, без да му се налага да помръдва само. Ето така се движеше тя.
Настигнах я колкото се може по-бързо, но така, че да не ме забележи.
— Извинете ме, госпожице?
Дена се обърна. Когато ме видя, лицето й просветна.
— Да?
— Обикновено никога не бих заговорил една жена по този начин, но забелязах, че имате очите на дама, в която някога бях безнадеждно влюбен.
— Колко жалко е, че можете да обичате само веднъж — отбеляза тя и показа белите си зъби в дяволита усмивка. — Чувала съм, че някои мъже успяват да го направят два пъти, че дори и повече.
— Само веднъж можеш да си толкова глупав — отвърнах аз, без да обръщам внимание на подигравката й. — Никога повече няма да мога да обичам.
Изражението й омекна и тя леко докосна ръката ми.
— Бедни човече! Тя трябва да те е наранила ужасно!
— За бога! Нарани ме по толкова много начини!
— Но такива неща се случват — сухо отбеляза Дена. — Как една жена би могла да не изпитва любов към толкова забележителен мъж като вас?