— Така е.
— Или пък съм платил на разпоредителя огромна сума пари за това.
Усмивката й проблесна отново, докато отпиваше от чашата с вода. „Самоувереността й харесва“, помислих си аз.
Избърсах пръстите си и за малко щях да оставя салфетката си върху масата, което щеше да е ужасна грешка. Това беше сигнал да се отсервира ястието, което беше сложено в момента. Направен твърде рано, се приемаше за мълчалива, но язвителна критика към гостоприемството на домакина. Усетих как между плешките ми се стекоха капки пот, докато бавно сгънах салфетката и я сложих в скута си.
— И така, с какво си запълвате времето, господин Квоте?
Тя не ме попита какво е заниманието ми, което означаваше, че предполага, че съм благородник. За щастие бях подготвен за този въпрос.
— Пиша малко. Занимавам се с генеалогии. Написал съм една-две пиеси. Харесвате ли театъра?
— Понякога. Зависи.
— От пиесата ли?
— От изпълнителите — отвърна тя и в гласа й се появи странно напрежение, което нямаше да забележа, ако не я наблюдавах толкова внимателно. Реших да насоча разговора към по-безопасна тема.
— Как бяха пътищата на идване към Северин? — попитах аз.
Всеки обича да се оплаква от пътищата. Тази тема е толкова безопасна, колкото и разговорът за времето.
— Чух, че на север имало някакви проблеми с бандити — рекох аз, като се надявах да направя разговора малко по-вълнуващ.
Колкото повече се разприказваше тя, толкова по-добре щях да я опозная.
— По това време на годината пътищата винаги гъмжат от бандити от Рух — студено отвърна Мелуан.
Не просто бандити, а бандити от Рух. Тя изрече думата с такова ледено отвращение в гласа, че направо ме побиха тръпки. Мелуан мразеше Рух. И това не беше обичайната антипатия, която повечето хора изпитват към нас, а истинска, злобна омраза.
Сервирането на изстудените плодови сладкиши ме спаси от необходимостта да й отговарям.
От лявата ми страна вицекралят продължаваше да спори с жена си за жълъдите. А отдясно Мелуан бавно раздели ягодовия сладкиш на две. Лицето й беше бледо като маска от слонова кост. Докато наблюдавах как лакираните й нокти безупречно разкъсват сладкиша на парчета, разбрах, че в момента тя мисли за Рух.
Като изключим краткото споменаване на Едема Рух, вечерта мина доста добре. Постепенно успях да предразположа Мелуан, като разговарях непринудено с нея за незначителни неща. Богатата вечеря продължи два часа, което ни осигури предостатъчно време за разговори. Открих, че тя е точно такава, каквато Алверон предполагаше — интелигентна, привлекателна и умееше да се изразява добре. Макар да знаех, че ненавижда Рух, това не ми попречи да се наслаждавам на компанията й.
Върнах се в покоите си веднага след вечерята и започнах да пиша. Докато маерът ме посети, вече имах три чернови на писмо, бях нахвърлял песен и имах пет листа, изписани с ноти и фрази, които се надявах да използвам по-късно.
— Влезте, ваша милост.
Вдигнах поглед, докато Алверон пристъпваше в стаята. Той с почти нищо не напомняше болнавия и олюляващ се мъж, на когото бях помогнал да оздравее. Беше качил няколко килограма и изглеждаше с пет години по-млад.
— Какво мислиш за нея? — подхвана без предисловия. — Когато разговаряхте, тя спомена ли за някакви ухажори?
— Не, ваша милост — отвърнах аз и му подадох сгънат лист хартия. — Ето първото писмо, което ще й изпратите. Надявам се, че ще намерите начин да й го пратите тайно.
Той разгърна листа и устните му започнаха беззвучно да помръдват, докато четеше. Аз успях да измъдря още един ред от песента, като записвах акордите към думите.
Накрая маерът вдигна поглед.
— Не мислиш ли, че е малко прекалено? — смутено попита той.
— Не. — Спрях да пиша, колкото да му посоча с перото към друг лист хартия. — Ето това е малко прекалено. Онова, което държите в ръцете си, е точно колкото трябва. Тя харесва романтичността. Търси дълбокото увлечение, макар че вероятно не би го признала.
Лицето на Алверон все още бе изпълнено със съмнение, затова отдръпнах стола си от масата и оставих перото.
— Ваша милост, вие бяхте прав. Тя е жена, към която си заслужава да се стремите. Само след няколко дни в околните имения ще има поне дузина мъже, които на драго сърце биха я взели за съпруга. Не съм ли прав?