— Вече има дузина само тук — мрачно отвърна той. — Скоро ще са поне три дузини.
— Добавете още една дузина, които тя ще срещне на вечеря или докато се разхожда из градината. И още една дузина, които ще я ухажват просто заради тръпката. Според вас колко от всички тези ухажори ще й напишат писма или поеми? Те ще й изпратят цветя, дрънкулки и други символи на своята обич. Скоро тя ще бъде засипана от прояви на внимание. Вие имате само една истинска надежда. — Посочих писмото. — Действайте бързо. Това писмо ще възбуди въображението и любопитството й. След един-два дни, докато останалите бележки се трупат върху бюрото й, тя вече ще очаква второ писмо от вас.
Той сякаш се поколеба за момент, след това раменете му се отпуснаха.
— Сигурен ли си?
— В тези неща няма сигурност, ваша милост. Само надежда. А това е най-добрата надежда, която мога да ви дам.
Маерът отново се поколеба.
— Не знам нищо за тези неща — каза той с нотка на раздразнение. — Иска ми се да имаше някаква книга с правила, които мъжът би могъл да следва.
За момент той заприлича на обикновен човек, а не на маер Алверон.
Ако трябваше да съм напълно честен, аз самият бях доста притеснен. Личните ми познания за ухажването на жените едва ли биха запълнили и един напръстник, и то без дори да ви се налага да го сваляте от пръста си.
От друга страна, разполагах с богати познания от втора ръка. Десет хиляди романтични песни, пиеси и истории все струваха нещо. Що се касае до отрицателните резултати — бях виждал Симон да преследва почти всяка жена на пет километра около Университета с обречения ентусиазъм на дете, опитващо се да полети. И което е по-важното — бях виждал стотици мъже да се разбиват на парчета, сблъсквайки се с Дена като кораби, които се опитват да не обръщат внимание на прилива.
— Как мислиш, дали един месец ще е достатъчен? — Алверон ме погледа, а на лицето му все още бе изписана искрена загриженост.
Когато му отговорих, се изненадах от увереността, която прозвуча в гласа ми:
— Ваша милост, ако не успея да ви помогна да я спечелите в рамките на месец, значи никой не може.
68.
Цената на хляба
Дните, които последваха, бяха приятни. Денем прекарвах времето си с Дена в Долен Северин в разглеждане на града и околностите му. Яздехме, плувахме, пеехме или просто разговаряхме по цели следобеди. Ласкаех я безсрамно и безнадеждно, защото само глупак би се надявал да я задържи.
След това се връщах в стаите си и пишех писмото, което цял ден се бе насъбирало в мен. Или пък изливах чувствата си в някоя песен. И в това писмо или песен аз казвах всички онези неща, които не се бях осмелил да изрека на Дена през деня. Нещата, за които знаех, че само ще я изплашат.
След като завършех писмото или песента, го преписвах на чисто, като леко го изглаждах и махах по някой прекалено прям израз. Постепенно го нагласявах и оформях така, че да пасне на Мелуан Лаклес точно като ръкавица от телешка кожа.
Беше истинска идилия. Имах по-голям късмет в откриването на Дена, отколкото някога бях имал в Имре. Срещахме се в продължение на часове, понякога по повече от веднъж на ден и се случваше да се видим три или четири дни подред.
Въпреки това, в интерес на истината, нещата не бяха идеални. По одеялото имаше някоя и друга гънка, както обичаше да казва баща ми.
Първата беше млад благородник на име Геред, който придружаваше Дена на една от първите ни срещи в Долен Северин. Разбира се, той не я познаваше като Дена. Казваше й Алора и се наложи и аз да я наричам така през цялата останала част от деня.
На лицето на Геред бе изписано онова обречено изражение, с което вече толкова бях свикнал. Той познаваше Дена достатъчно дълго, за да се влюби в нея, и започваше да си дава сметка, че времето му с нея наближава своя край.
Наблюдавах го как прави същите грешки, които бях виждал да правят и другите преди него. Обгръщаше я с ръка така, сякаш я притежава. Подари й пръстен. Докато се разхождахме из града, ако погледът й се спреше върху нещо за повече от три секунди, той й предлагаше да й го купи. Опитваше се да я накара да обещае, че пак ще излезе на среща с него. Може би на танци в имението на Де Фере? Или на вечеря в „Златната трапеза“? Или пък утре на представлението на „Кралят с десетте пенита“ от хората на граф Абелард…?
Поотделно всяко от тези предложения беше хубаво. Може би дори прекрасно. Но взети заедно, те показваха истинско и пълно отчаяние. Той се вкопчваше в Дена така, сякаш е удавник, а тя е спасителната дъска.