При тези думи маерът се намръщи.
— Ще можеш ли също така да продължиш работата си по настоящите си проекти?
— Не, ваша милост. Ще бъде доста изтощително и ще ми отнеме време. Особено като се има предвид, че най-вероятно ще предпочетете да съм предпазлив, когато събирам материалите си в Долен Северин.
— Да, разбира се. — Той шумно изпусна въздух през носа си. — Пусто да опустее! Нещата вървяха толкова добре! Кого другиго бих могъл да накарам да пише писмата, докато ти си зает? — Той изрече последните думи замислено, сякаш по-скоро говореше на себе си.
Трябваше да изкореня тази мисъл още в зародиш. Не исках да деля лаврите за ухажването на Мелуан с когото и да било другиго.
— Не мисля, че това ще е необходимо, ваша милост. Преди седем или осем дни, може би. Но сега, както казахте вие, вече сме предизвикали интереса й. Тя е развълнувана и нетърпелива за следващата вест от вас. Ако минат няколко дни, без да е получила нищо от вас, тя ще бъде разочарована. Но по-важното е, че ще бъде нетърпелива отново да си върне вашето внимание.
Алверон приглади с ръка брадата си и изражението му стана замислено. Мислех да използвам сравнението, че ухажването наподобява ловенето на риба с въдица, но се съмнявах, че маерът някога се е занимавал с нещо толкова недодялано като риболова.
— Дано не е много нахално, ваша милост, но предполагам, че в младежките си години сте опитвали да спечелите обичта на някоя млада дама, нали?
Той се усмихна на внимателно подбраните ми думи.
— Правилно предполагаш.
— Кои жени намирахте за по-интересни? Тези, които веднага са скачали в прегръдките ви, или онези, които са се поддавали трудно, неохотно и дори са били безразлични към ухажването ви? — Очите му гледаха невиждащо, зареяни в спомените, и аз продължих: — Същото се отнася и за жените. Някои не могат да търпят, когато за тях се залепи мъж. И всички те предпочитат да разполагат с лично пространство да направят своя избор. Трудно е да копнееш по някого, който е винаги подръка.
Алверон кимна.
— В това има известна истина. Отсъствието на някого подхранва обичта ти към него. — Той кимна по-уверено. — Много добре. Три дни. — Погледна отново към часовника. — А сега трябва да…
— Едно последно нещо, ваша милост — побързах да добавя аз. — Амулетът, който ще правя, ще бъде настроен специално за вас. Ще се нуждая малко от вашето съдействие — прокашлях се, — по-точно от малко от вашата… — отново се прокашлях — същност.
— Говори направо.
— Малко количество кръв, слюнка, кожа и урина. — Въздъхнах вътрешно, защото знаех, че за суеверното винтишко мислене това ще прозвучи като рецепта за злина или нещо също толкова глупаво.
Както и очаквах, очите на маера се присвиха, когато чу изброените от мен неща.
— Макар да не съм специалист — бавно рече той, — това май са точно нещата, за които много трябва да внимавам да не попадат в чужди ръце. Как мога да ти се доверя?
Можех да възразя, че съм му лоялен, и да подчертая всичко, което бях направил за него досега, както и да изтъкна, че съм спасил живота му. Но за последния месец бях разбрал как работи умът му.
— Вие сте интелигентен човек, ваша милост, сигурен съм, че знаете отговора, без да се налага аз да ви го казвам. — Усмихнах му се аз с най-добрата си многозначителна усмивка.
— Тогава направи го, за да ми угодиш. — Отвърна на усмивката ми той.
— Нямам полза от вас, ако сте мъртъв, ваша милост — свих рамене аз.
Очите му срещнаха моите за миг и след това той кимна, удовлетворен.
— Това е самата истина. Изпрати ми съобщение, когато се нуждаеш от тези неща. — Алверон се обърна да си върви. — Имаш три дни.
69.
Такава лудост
Ходих няколко пъти до Долен Северин, за да събера материали за грама на Алверон — необработено злато, никел и желязо, а също и въглен и киселини за гравирането. Събрах пари за тези покупки, като продадох различни пособия от работилницата на Каудикус. Можеше да поискам парите от маера, но предпочетох той да ме смята за независим и находчив, а не за човек, който непрекъснато разчита на финансиране от негова страна.
Докато купувах и продавах, по случайност посетих много от местата, където бяхме ходили заедно с Дена.
Толкова бях свикнал да я откривам там, че сега постоянно имах чувството, че съм я мярнал с крайчеца на окото си, а в действителност нея я нямаше. Всеки път сърцето ми трепваше от надежда, че съм я видял да завива зад някой ъгъл, да влиза в обущарски магазин или да ми маха с ръка от другия край на някой двор. Но всеки път се оказваше, че не е тя, и вечер аз се връщах в имението на Алверон по-отчаян от предишния ден.