И ако това означаваше, че тя не е изцяло моя, какво от това? Аз щях да бъда онзи, при когото тя винаги можеше да се върне, без да се страхува от обвинения и въпроси. Затова не се опитвах да я спечеля и се задоволявах да играя една красива игра.
Но неизменно част от мен се надяваше на повече и тя ме караше да се чувствам като глупак.
Дните отминаваха и двамата с Дена обикаляхме улиците на Северин. Безделничехме в кафенетата, посещавахме пиеси, ходехме да яздим. Изкачвахме Стръмнината по пътя само за да кажем, че сме го направили. Посетихме пазарите по доковете, една пътуваща менажерия и няколко музейни сбирки.
Няколко дни не правихме нищо друго, освен да седим и да беседваме, и тогава нищо не запълваше до такава степен разговорите ни колкото музиката.
Прекарахме безброй часове в обсъждане на тънкостите на това изкуство. Говорихме за това как се напасват песните, как припевите и куплетите се допълват взаимно, за тоновете, ладовете и метриката.
Това бяха неща, които бях научил още в ранна възраст и често се сещах за тях. И макар те да бяха нови за Дена, това донякъде работеше в нейна полза. Учех музика още преди да проговоря. Познавах десет хиляди правила на мелодията и стиха по-добре от собствената си длан.
Дена не ги знаеше. Донякъде това я ограничаваше, но, от друга страна, правеше музиката й странна и прекрасна…
Трудно ми е да го обясня добре. Представете си, че музиката е като един голям и озъбен град, какъвто е Тарбеан. В годините, прекарани там, се бях научил да познавам улиците му. Не само главните улици, нито дори и уличките. Знаех преките пътища, покривите и части от канализацията му. Ето защо можех да се движа из града като заек в зеленчукова градина. Бях бърз, хитър и умен.
Дена, от друга страна, никога не е била обучавана. Тя не знаеше нищо за преките пътища. Човек би помислил, че ще бъде принудена да се скита из града изгубена и безпомощна, хваната в капана на заплетения лабиринт от хоросан и камък.
Но вместо това тя просто вървеше през стените. Не знаеше по-добър начин. Никой никога не й беше казвал, че не може да прави това. Ето защо тя се движеше през града като някое приказно създание. Крачеше по пътища, които никой друг не можеше да види, и това правеше музиката й дива, странна и свободна.
Накрая се оказа, че са нужни двайсет и три писма, шест песни и макар да ме е срам да го призная, една поема.
Разбира се, имаше и друго. Само писмата не биха могли да спечелят сърцето на една жена. Алверон имаше сериозно участие в ухажването. И след като разкри, че той е анонимният почитател на Мелуан, сам свърши най-тежката част от работата, като постепенно спечели сърцето й с нежното благоговение, което изпитваше към нея.
Но писмата ми привлякоха вниманието й. Песните ми я сближиха достатъчно с маера, за да може той да приложи върху й чара на бавната си словоохотливост.
Дори и така, мога да си припиша само малка част от заслугата за писмата и песните. А що се касае до поемата, има само едно нещо на света, което би могло да ме накара да се впусна в такава лудост.
70.
Привързаност
Срещнах се с Дена пред нейната странноприемница на „Чокърс Лейн“ — малка сграда, наречена „Четирите свещи“. Когато завих зад ъгъла и я видях да стои под светлината на фенера, окачен над входната врата, усетих как сърцето ми се изпълва с радост от простото удоволствие да я открия там, където я търся.
— Получих бележката ти — казах аз. — Не можеш да си представиш колко ме зарадва.
Дена се усмихна и направи реверанс. Не беше облечена в рокля като някоя благородна дама, а в проста пола от онези, които обикновените жени носят, когато събират сено или отиват на забава с танци в хамбара.
— Не бях сигурна, че ще успееш да дойдеш — призна тя. — По това време повечето порядъчни хора отдавна са в леглата си.
— Признавам, че бях изненадан — рекох аз. — Ако бях любопитен мъж, щях да се зачудя с какво ли си била заета до този твърде неприличен час.
— С работа — отвърна Дена с театрална въздишка. — Имах среща с покровителя си.
— Той отново е в града, така ли? — попитах аз.
Тя кимна.
— И поиска да се срещнете посред нощ? — учудих се аз. — Това е… странно.
Дена пристъпи от мястото си под знака на странноприемницата и двамата закрачихме един до друг по улицата.