— Не и за теб, скъпа моя — чух ясно да казва Алверон, докато минаваха близо до нас. — Ти ще имаш само рози.
Дена се обърна и ме погледна с широко отворени очи. Притисна с ръце устата си, за да потисне смеха си.
След малко те ни подминаха, като крачеха бавно един до друг. Дена махна ръцете си и си пое бързо дъх на пресекулки.
— Явно и той има екземпляр от същата онази изтъркана книга — заяви тя, а очите й играеха.
— Очевидно — не можах да сдържа усмивката си аз.
— Значи това е маерът — тихо промълви тя, докато черните й очи надничаха между листата. — По-нисък е, отколкото си го представях.
— Искаш ли да се срещнеш с него? — попитах я аз. — Мога да ви запозная.
— О, това би било чудесно — съгласи се тя с лека нотка на насмешка.
После се закикоти, но когато не се присъединих към смеха й, вдигна поглед към мен и спря.
— Сериозно ли говориш? — Дена наклони глава на една страна и на лицето й се изписа нещо средно между веселост и объркване.
— Вероятно не е редно изведнъж да изскочим от плета пред него — признах аз. — Но можем да излезем от другата страна и да обиколим, за да се срещнем с него. — Посочих с ръка по кой път да тръгнем. — Не казвам, че ще ни покани на вечеря или нещо такова, но можем да му кимнем учтиво, докато се разминаваме на пътеката.
Дена продължи да ме гледа втренчено и веждите й се присвиха, сякаш се готвеше да се намръщи.
— Наистина говориш сериозно — заключи тя.
— Какво искаш да… — Спрях, когато осъзнах какво означаваше изражението й. — Мислила си, че те лъжа, че работя при маера — досетих се аз. — Мислила си, че те лъжа и когато казах, че мога да те поканя тук.
— Мъжете обичат да разказват истории — презрително отбеляза тя. — Обичат да се хвалят малко. Отношението ми към теб не се промени, защото смятах, че ми разказваш измислена история.
— Не бих те излъгал — заявих аз, но след това се замислих. — Не, това не е вярно. Бих. Ти заслужаваш човек да излъже заради теб. Но аз не съм го правил. Защото също така заслужаваш и истината.
— Така или иначе тя се среща по-рядко — нежно ми се усмихна Дена.
— Значи би искала? — попитах аз. — Искам да кажа, да се срещнеш с него?
Тя надникна към пътеката от живия плет.
— Не. — Когато поклати глава, косата й се движеше като танцуващи сенки. — Вярвам ти. Не е необходимо. — Сведе поглед. — Освен това имам зелени петна от трева по дрехите си. Какво би си помислил той?
— И аз имам листа в косата си — признах аз. — Знам точно какво би си помислил.
Излязохме от живия плет. Махнах листата от косата си, а Дена избърса ръце в предницата на полата си, като леко се намръщи при вида на петната от трева.
Върнахме се на пътеката и отново закрачихме по нея. Помислих си да я прегърна, но не го направих. Не можех да преценявам добре тези неща, но изглежда, че моментът бе отминал.
Дена вдигна поглед, когато стигнахме до статуята на жена, откъсваща цвете. Тя въздъхна.
— Беше по-вълнуващо, когато не знаех, че това ни е позволено — сподели с известно съжаление в гласа.
— Винаги е така — съгласих се аз.
71.
Антракт — тройно заключеният сандък
Квоте вдигна ръка и направи знак на Летописеца да спре. Писарят избърса върха на перото си в оставения наблизо парцал и раздвижи схванатите си рамене. Съдържателят мълчаливо извади тесте карти и започна да ги раздава на масата. Баст взе своите и ги заразглежда с любопитство.
— Какво… — намръщи се Летописеца.
По дървената площадка отвън отекнаха стъпки и вратата на странноприемницата „Пътният камък“ се отвори. Видяха един плешив и дебел мъж, облечен в бродиран жакет.
— Кмете Лант! — поздрави го съдържателят, като свали картите и се изправи. — Какво мога да направя за вас? Искате ли нещо за пиене? Или за хапване?
— Чаша вино ще ми дойде добре — отвърна кметът, докато влизаше в стаята. — Имаш ли червено „Гремсби“?
Квоте поклати глава.
— Опасявам се, че не — отвърна той. — Нали знаете какви са пътищата. Трудно ми е да поддържам всички стоки в наличност.
— Тогава ще пийна каквото и да е червено вино — кимна кметът. — Но имай предвид, че няма да платя повече от едно пени за него.
— Разбира се, че не, господине — загрижено отвърна съдържателят и за малко не започна да чупи ръце от отчаяние. — А нещо за ядене?