В една следваща глава, която е по-малко известна и оспорвана, Текам обяснява, че тайните биват два вида — на устата и на сърцето.
Повечето тайни принадлежат на устата. Прошепнати клюки и скандални новини. Тези тайни копнеят да бъдат споделени със света. Тайната на устата е като камъче в обувката. В началото едва го забелязваш, но после става дразнещо и накрая непоносимо. Тайните на устата стават все по-големи, колкото по-дълго ги пазиш. Раздуват се, докато накрая не докоснат устните ти. Борят се да излязат на свобода.
Тайните на сърцето са различни. Те са лични и болезнени и ние искаме само да ги скрием от света. Те не се раздуват и не докосват устните ни. Живеят в сърцето и колкото по-дълго ги пазим, толкова по-тежки стават.
Текам твърди, че е по-добре да имаш уста, пълна с отрова, отколкото тайна на сърцето. Той казва, че всеки глупак ще изплюе отровата, но ние продължаваме да пазим тези болезнени съкровища. Преглъщаме ги мъчително всеки ден и така ги заравяме все по-надълбоко в себе си. Те остават там, натежават и загнояват. Ако мине достатъчно дълго време, накрая унищожават сърцето, което ги таи.
Съвременните философи презират Текам, но те са като лешояди, които разхвърлят костите на великан. Колкото и да се заяждат, Текам разбира света.
В деня след като проследих Дена през града, тя ми изпрати бележка и двамата се срещнахме пред „Четирите свещи“. През последните няколко цикъла се бяхме виждали там десетина пъти, но днес беше различно. Днес Дена беше облечена в дълга, елегантна рокля, която не беше на етажи и с висока яка, както бе модата в момента, а прилепваше плътно по тялото й и беше отворена на шията. Беше тъмносиня. Когато Дена пристъпи напред, успях да зърна голяма част от голия й крак.
Калъфът на арфата й беше подпрян на стената зад нея и в очите й се четеше очакване. Тъмната й коса сияеше на светлината. Не си беше направила специална прическа освен трите тънки плитчици, пристегнати със синя панделка. Беше боса и краката й бяха покрити с петна от трева. Усмихна ми се.
— Готова е — каза тя и в гласа й като далечна гръмотевица отекна вълнение. — Поне достатъчно готова, за да мога да ти я изсвиря. Искаш ли да я чуеш?
Улових нотка на добре прикрита свенливост.
Тъй като и двамата работехме за покровители, които ценяха личното си пространство, с Дена не обсъждахме често работата си. Сравнявахме изцапаните си с мастило пръсти и се оплаквахме от трудностите, но доста неопределено.
— Няма нищо, което да искам повече от това да я чуя — отвърнах аз, а Дена взе арфата си и закрачи с мен по улицата. — Но покровителят ти няма ли да е против?
Дена сви рамене твърде небрежно.
— Той казва, че иска първата ми песен да се пее от хората още сто години, така че се съмнявам да държи да я пазя в тайна завинаги. — Тя ми хвърли кос поглед. — Ще отидем някъде, където да сме само двамата, и аз ще ти позволя да я чуеш. Мисля, че ще съм в безопасност, стига да не започнеш да я пееш с пълно гърло на всеослушание.
По негласно споразумение се отправихме към западната врата.
— Щях да донеса лютнята си — рекох аз, — но най-сетне намерих лютиер, на когото мога да се доверя. Оставих му я, за да поправи онзи хлабав ключ.
— Днес ще ми послужиш по-добре като публика — успокои ме тя. — Ще седиш прехласнат от възхищение от изпълнението ми. Утре пък аз ще те гледам прехласнато с влажни очи. Ще се възхищавам на твоята вещина, ум и чар. — Тя премести арфата на другото си рамо и ми се ухили. — Стига да не оставиш и тях в работилницата за ремонт.
— Винаги съм готов за дует — предложих аз. — Арфа с лютня е нещо рядко срещано, но не нечувано.
— Това е много меко казано. — Дена ми хвърли кос поглед. — Ще си помисля.
За кой ли път потиснах порива си да й разкрия, че съм взел пръстена й от Амброуз. Исках да й разкажа цялата история, при това с грешките, които бях допуснал. Но бях напълно сигурен, че романтичното въздействие на моя жест ще бъде помрачено от края на историята, който бе, че на практика бях заложил пръстена й, преди да напусна Имре. Помислих си, че е за предпочитане да пазя това в тайна засега и да я изненадам със самия пръстен.
— Какво мислиш за идеята — попитах я аз — Алверон да стане твой покровител?