Всичко много зависи от това къде свършва една история, а нейната свърши там, където Ланре бе прокълнат от Селитос. Това беше идеалният край за една трагедия. В нейната история Ланре беше несправедливо обвинен и неразбран. Селитос беше тиранин, обезумяло чудовище, извадило собственото си око, вбесено от хитрината на Ланре. Това беше ужасна и неприятна грешка.
Въпреки това в песента имаше проблясъци на красота. Акордите бяха добре подбрани, римите умели и силни. Песента беше твърде нова и в нея имаше много недоизгладени неща, но вече можех да усетя формата й. Можех да видя в какво ще се превърне. Щеше да се запечати в умовете на хората и те щяха да я пеят сто години.
Всъщност вероятно сте я чували. Повечето хора я знаят. Накрая тя я нарече „Песента на седемте болки“. Да, Дена я композира и аз бях първият човек, който я чу цялата.
Когато последните тонове утихнаха, Дена отпусна ръце, неспособна да срещне погледа ми.
За да разберете това, трябва да знаете нещо, което всеки музикант знае. Изпяването на нова песен е напрегнат момент. Дори повече — този миг е направо ужасяващ. Като да се съблечеш за пръв път пред нова любовница. Това е деликатен момент.
Трябваше да кажа нещо. Да направя някакъв комплимент или коментар. Да се пошегувам. Да излъжа. Всичко би било по-добро от мълчанието.
Но едва ли можех да съм по-зашеметен дори ако бе написала химн в прослава на дука на Гибеа. Просто изненадата ми дойде твърде много. Чувствах се груб като повторно използван пергамент. Сякаш всяка нота от песента й беше като пореден удар с нож, който ме обезкървяваше, докато накрая не се почувствах съвсем празен и лишен от дар слово.
Погледнах глупаво надолу към ръцете си. Те все още държаха незавършения кръг от зелена трева, който бях започнал да плета в началото на песента. Широката му, плоска плетка вече бе започнала да се извива във формата на пръстен.
Докато продължавах да гледам надолу, чух шумоленето на полите на Дена, когато тя се изправи. Трябваше да кажа нещо. Вече бях изчакал прекалено дълго. Въздухът беше твърде наситен с тишина.
— Името на града не е било Миринител — рекох аз, без да вдигам поглед.
Това не беше най-лошото нещо, което можех да кажа, но не беше и най-подходящото.
Настъпи пауза.
— Моля?
— Не е Миринител — повторих аз. — Градът, който Ланре е изгорил, се е казвал Мир Тариниел. Съжалявам, че трябва да ти го кажа. Промяната на името е трудна работа. Ще развали метриката в една трета от стиховете ти. — Бях изненадан колко тих е гласът ми, колко равно и безжизнено звучи той в собствените ми уши.
Чух я да си поема изненадано дъх.
— Чувал ли си тази история преди?
Вдигнах поглед към Дена и видях развълнуваното й изражение. Кимнах, като продължавах да се чувствам странно безучастен. Празен. Кух като изсъхнала кратуна.
— Какво те накара да избереш тази песен? — попитах я аз.
Това също не бяха подходящите думи. Не мога да се отърва от усещането, че ако в онзи момент бях казал каквото трябва, всичко щеше да бъде различно. Но дори и сега, след като години наред съм мислил върху това, не се сещам какво бих могъл да кажа, за да поправя нещата.
Вълнението й понамаля.
— Открих версия на историята в една стара книга, докато правех генеалогични проучвания за моя покровител — обясни тя. — Едва ли някой си я спомня, така че е идеална за песен. Светът надали има нужда от още една песен за Орен Велситер. Никога няма да се прославя, като повтарям онова, което други музиканти вече са предъвквали стотици пъти. — Дена ме погледна с любопитство. — Мислех, че ще мога да те изненадам с нещо ново. Никога не бих предположила, че си чувал за Ланре.
— Чух историята преди години — вцепенено отвърнах аз — от един стар разказвач в Тарбеан.
— Де да имах половината от твоя късмет… — Дена смаяно поклати глава. — Трябваше да събера тази история от стотина отделни малки късчета информация. — Тя помирително махна с ръка. — По-точно, направихме го двамата с моя покровител. Той ми помогна.
— Покровителят ти? — повторих аз, усещайки проблясък на емоция, когато тя го спомена.
Като се има предвид колко празен се чувствах, горчивината, предизвикана от думите й, се разпространи по вътрешностите ми като огън.
Дена кимна.
— Той се смята за нещо като историк — каза тя. — Мисля, че се стреми да получи назначение в двора. Няма да е първият, успял да блесне, като освети миналото на нечий отдавна мъртъв предшественик. Или може би се опитва да си измисли героичен прадядо. Това би обяснило проучванията на старите генеалогии, които правехме.