Бях толкова улисан в малкото си представление, че наистина усетих как ми се допрозява. Прозях се с пълна сила, толкова широко и продължително, че хората на предните редове можеха да преброят зъбите ми. Поклатих глава, сякаш за да я прочистя, и потърках насълзените си очи с ръкава си.
През цялото това време „Тинтататорнин“ се носеше във въздуха. Влудяващата хармония и контрапунктът се преплитаха и след това се разделяха. Всичко беше безупречно, сладостно и непринудено като дишането. Когато дойде краят и десетките разплетени нишки на песента се събраха в едно, нямаше бравурен финал. Просто спрях и леко потърках очи. Нямаше кресчендо. Нямаше поклон. Нищо такова. Разсеяно изпуках кокалчетата на ръцете си и се наведох да прибера лютнята си обратно в калъфа.
Този път първо дойде смехът. Същите хора дюдюкаха и тропаха по масите си два пъти по-силно от преди. Това бяха моите хора. Музикантите. Изражението на отегчение изчезна от лицето ми и аз им се усмихнах многозначително.
Няколко мига по-късно последваха аплодисментите, но те бяха откъслечни и смутени. Още преди светлините да се запалят отново, ръкоплясканията преминаха в шепота на стотици разговори из цялата зала.
Мари се втурна да ме поздрави с усмихнато лице, докато слизах по стълбите. Разтърси ръката ми и ме потупа по гърба. Беше първата от мнозина — всичките музиканти. Преди да изпадна в затруднено положение, Мари ме хвана под ръка и ме поведе обратно към масата ми.
— Бога ми, момче! — възкликна Манет. — Тук си като някой малък крал.
— Това не е и половината от вниманието, което получава по принцип — обади се Уилем. — Обикновено те все още го аплодират, когато се връща на масата си. Младите дами пърхат с клепки и обсипват пътя му с цветя.
Сим огледа помещението с любопитство.
— Реакцията изглеждаше… — Той потърси подходящата дума. — Смесена. Защо е така?
— Защото младият ни майстор на шестте струни има толкова остър ум, че сам се поряза — заяви Станчион, доближавайки се до масата ни.
— И ти ли го забеляза? — сухо попита Манет.
— Мълчете! — сгълча ги Мари. — Беше блестящо.
Станчион въздъхна и поклати глава.
— Що се касае до мен — многозначително отбеляза Уилем, — аз бих искал да знам какво се обсъжда в момента.
— Нашият Квоте изсвири най-простата песен на света и направи сламата да изглежда като злато — обясни Мари. — След това подхвана истински музикален шедьовър — нещо, което само шепа хора тук са в състояние да изсвирят, и го направи да изглежда толкова лесно, та човек да помисли, че и дете може да го изсвири с калаена свирка.
— Не отричам, че беше хитро — съгласи се Станчион. — Проблемът е в начина, по който го направи. Всеки, който скочи да му ръкопляска на първата песен, сега се чувства като идиот. Те мислят, че си си направил майтап с тях.
— Което е и самата истина — изтъкна Мари. — Изпълнител подвежда публиката, в това е смисълът на шегата.
— Хората не обичат да се шегуват с тях — отвърна Станчион. — Всъщност това ги обижда. Никой не обича да си правят майтап с него.
— Технически погледнато — намеси се Симон, — той се пошегува с лютнята.
Всички се обърнаха да го погледнат и усмивката му леко повехна.
— Не разбирате ли? Квоте наистина се пошегува с лютнята. — Той сведе поглед към масата и усмивката му изчезна, а лицето му смутено се изчерви. — Съжалявам.
Мари се засмя непринудено.
Манет се обади:
— Значи всъщност проблемът е, че има два вида публика — такава, която разбира достатъчно от музика, за да схване шегата, и такава, на която шегата трябва да бъде обяснена.
Мари направи тържествуващ жест към Манет.
— Точно така — обърна се тя към Станчион. — Ако идваш тук и нямаш достатъчно познания да схванеш шегата, то тогава заслужаваш малко да ти натрият носа.
— Само дето повечето от тези хора са благородници — не се съгласяваше Станчион, — а нашият млад хитрец все още си няма покровител.
— Какво? — изненада се Мари. — Трепе преди месеци разпространи новината за теб. Защо още никой не те е грабнал?
— Амброуз Джакис — кратко отвърнах аз.
— Той музикант ли е? — По лицето й не пролича да го познава.
— Син на барон — обясни Уилем.
— Как е възможно той да ти попречи да си намериш покровител? — смутено се намръщи тя.
— Разполага с достатъчно свободно време и толкова много пари, сякаш е господ — сухо отвърнах аз.