— Саунтен, а? — повтори той и ми хвърли поглед. — И аз ще пийна същото. — Той погледна многозначително сервитьорката и кимна към мен. — За негова сметка, разбира се.
— Така ли? — рече Лили. — Връщам се само след миг.
— Сега, след като успя да впечатлиш всички, вече може и да се позабавляваш, нали? — попита ме Симон. — Сещам се за една песен за магаре…
— За последен път не — натъртих аз. — Приключих с Амброуз. Няма никаква полза да продължавам да му се противопоставям.
— Ти му счупи рамото — отбеляза Уил. — Мисля, че по-голямо противопоставяне от това едва ли има накъде.
— Той счупи лютнята ми — възразих аз. — Сега сме квит. Било, каквото било.
— Да бе — обади се Сим, — ти му хвърли една буца гранясало масло в комина. Разхлаби ремъка на седлото му…
— По дяволите! Млъкни! — изсъсках му аз и се огледах наоколо. — Това беше преди близо месец и никой не знае за него освен вас двамата. А сега и Манет, както и всички други, които са били достатъчно близо, за да чуят думите ти.
Сим смутено се изчерви и разговорът утихна, докато Лили не се върна с напитките ни. Скутенът на Уил беше сипан в традиционната за него каменна чаша. Златистата медовина на Сим проблясваше във висока чаша. Манет и аз получихме дървени халби.
Манет се усмихна.
— Не мога да си спомня кога за последен път съм си поръчвал саунтен — замисли се той. — Май никога досега не съм поръчвал за себе си.
— От познатите ми ти си единственият друг човек, който пие това — отбеляза Сим. — Нашият Квоте го поглъща в огромни количества — по три-четири чаши на вечер.
Манет повдигна рунтавите си вежди към мен.
— Те не знаят ли? — попита той.
Поклатих глава и отпих от халбата си, като се чудех дали трябва да съм развеселен или смутен.
Манет плъзна каната си към Симон, който я вдигна и отпи една глътка. Намръщи се и отпи отново.
— Вода?
— Това е стар номер на уличниците — кимна Манет. — Бъбриш си с тях в салона на публичния дом и искаш да им покажеш, че не си като останалите, а си изискан човек. Затова им предлагаш да ги почерпиш напитка. — Той се протегна през масата и си взе обратно халбата от Сим. — Но те са на работа и не искат да пият. Вместо това биха предпочели да получат парите. Затова поръчват саунтен или певерет, или пък нещо друго. Плащаш парите, барманът й дава вода и в края на вечерта тя си разделя парите със заведението. Ако е добра слушателка, една проститутка може да изкара на бара толкова пари, колкото и в леглото.
— Всъщност дели се на три — намесих се аз. — Една трета за заведението, една трета за бармана и една трета за мен самия.
— Тогава значи си се минал — откровено каза Манет. — Барманът би трябвало да получи дяла си от заведението.
— Никога не съм те виждал да си поръчваш саунтен в „При Анкер“ — отбеляза Сим.
— Трябва да е онази медовина от Грейсдейл — предположи Уил. — Поръчваш от нея през цялото време.
— Но аз съм си поръчвал Грейсдейл — възрази Сим. — На вкус беше като сладка саламура с пикня. Освен това… — Той не довърши.
— Беше по-скъпа, отколкото очакваше? — довърши вместо него Манет и се ухили. — Не си заслужава човек да се захваща с всичко това за цената на една бира, нали?
— Когато в „При Анкер“ поръчвам Грейсдейл, те знаят какво имам предвид — обясних му аз. — Ако поръчам нещо, което в действителност не съществува, ще е много лесно да разберат каква игра играя.
— Ти откъде знаеш за това? — обърна се Сим към Манет.
— Няма нови номера за старо куче като мен — отвърна Манет и се ухили.
Светлините започнаха да отслабват и ние се обърнахме към сцената.
Оттам нататък нощта леко ми се губи. Манет задряма, а Уил, Сим и аз правехме всички възможно чашите на масата ни да не се застояват, докато развеселените музиканти ни поръчваха питиета едно след друго. Всъщност броят на напитките беше неприлично голям. Далеч по-голям, отколкото смеех да се надявам.
През по-голямата част от времето пиех саунтен, тъй като основната причина да дойда тази нощ в „Еолиан“ бе да си платя таксата за обучение. Сега, след като знаеха какъв е номерът, Уил и Сим също поръчаха няколко пъти. За което им бях двойно по-благодарен, защото иначе щеше да ми се наложи да ги връщам у дома, натоварени в ръчна количка.
Накрая на тримата ни дойде до гуша от музика, клюки, а в случая на Сим — от безплодното преследване на сервитьорките.