Преди да си тръгнем, спрях за дискретен разговор с бармана, по време на който повдигнах въпроса за разликата между една трета и половината от печалбата. В края на пазарлъка ни прибрах цял талант и шест йота. Голяма част от сумата идваше от напитките, които моите колеги музиканти ми бяха поръчали тази нощ.
Събрах монетите в кесията си — точно три таланта.
Пазарлъкът ми донесе две тъмнокафяви бутилки.
— Какво е това? — попита Сим, когато пъхнах бутилките в калъфа на лютнята си.
— Бредонска бира — отвърнах аз и разместих парцалите, които използвах за уплътняване на калъфа, така че бутилките да не се допират в лютнята.
— Бредонска ли? — повтори Уил с презрителна нотка в гласа. — Тя повече прилича на хляб, отколкото на бира.
— Не обичам да дъвча пиенето си — кимна в съгласие Сим и направи физиономия.
— Не е толкова зле — защитих се аз. — В малките кралства жените я пият, когато са бременни. Аруил го спомена в една от лекциите си. Те я варят с цветен прашец, рибено масло и черешови костилки. В нея има всякакви полезни хранителни вещества.
— Квоте, ние не те осъждаме. — Уилем сложи ръка на рамото ми със загрижено изражение на лицето. — Двамата със Сим нямаме нищо против, че ти си бременна илишка жена.
Симон изпръхтя и после се засмя на това, че е изпръхтял.
Без да бързаме, тримата се върнахме в Университета и пресякохме високия свод на Каменния мост. И тъй като наоколо нямаше кой да ме чуе, изпях на Сим „Магарето Магаракис“.
Уил и Сим се отправиха към стаите си в Мюз, като леко се препъваха. Но аз още не исках да си лягам и продължих да се разхождам по пустите улици на Университета и да се наслаждавам на хладния нощен въздух.
Крачех покрай тъмните фасади на аптеките, стъкларските работилници и книговезниците. Минах напряко през една окосена морава и усетих отчетливия и прашен мирис на есенните листа и зелената трева под тях. Почти всички странноприемници и пивници бяха тъмни, но публичните домове все още светеха.
Сивият камък на Залата на магистрите изглеждаше сребрист на лунната светлина. Вътре мъждукаше една-единствена слаба светлина и осветяваше прозореца със стъклопис, който показваше Текам в класическата му поза — босоног говори пред тълпа от млади студенти на входа на пещерата си.
Минах покрай „Пещта“ — безбройните й стърчащи комини бяха тъмни и не пушеха на фона на осветеното от луната небе. Дори и през нощта от нея се разнасяше мирис на амоняк, овъглени цветя, киселина и алкохол — хиляди смесени ухания, които се бяха просмукали в камъка през изминалите столетия.
Последен беше Архивът. Сградата бе висока пет етажа, без никакви прозорци и ми напомняше за огромен пътен камък. Масивните й врати бяха затворени, но през процепите им забелязах да се процежда червеникавата светлина на симпатични лампи. По време на приемните изпити магистър Лорен оставяше Архива отворен нощно време, за да могат всички членове на Арканум да учат колкото им душа иска. Всички членове, с изключение на един, разбира се.
Отправих се обратно към „При Анкер“ и намерих странноприемницата потънала в мрак и утихнала. Имах ключ за задната врата, но вместо да се спъвам в тъмното, заобиколих до уличката отзад. Сложих десния си крак на бурето за дъждовна вода, левия на перваза на прозореца и с лявата ръка се хванах за желязната водосточна тръба. Тихо се изкачих до прозореца си на третия етаж. Дръпнах резето с парче тел и влязох вътре.
Цареше пълен мрак, а аз бях твърде уморен, за да отида да си взема огън от камината долу. Така че докоснах фитила на лампата до леглото и размазах малко масло по пръстите си. След това промърморих обвързване и усетих как ръката ми изстива, докато топлината я напуска. В началото не се случи нищо, затова се намръщих и се съсредоточих, за да преодолея лекото замайване, причинено от алкохола. Студът проникна по-дълбоко в ръката ми и ме накара да потреперя, но накрая фитилът се запали.
Стана ми студено. Затворих прозореца и огледах малката стая със скосения таван и тясно легло. За моя изненада осъзнах, че не искам да бъда на никое друго място в целия свят. Тук се чувствах почти като у дома си.
На вас може да не ви изглежда странно, но за мен беше. Тъй като израснах в рода Едема Рух, за мен домът никога не е бил на определено място. Домът беше върволица от фургони и песните край лагерния огън. Когато трупата ми беше избита, това беше повече от загубата на семейството ми и приятелите от детството. Чувствах се така, сякаш целият ми свят бе изгорял до основи.