Сега, след почти цяла година, прекарана в Университета, започвах да изпитвам чувството, че мястото ми е тук. Усещането за привързаност към определено място беше странно. То донякъде ме успокояваше, но кръвта на Рух в мен беше буйна и се бунтуваше при мисълта да пусна корени като някое растение.
Докато се унасях в сън, се зачудих какво ли би си помислил баща ми за мен.
7.
Приемни изпити
На следващата сутрин си наплисках лицето с малко вода и заслизах тежко по стълбите. Общата стая на „При Анкер“ тъкмо започваше да се пълни с хора, които идваха да обядват по-рано, а няколко неутешими студенти се бяха захванали още от рано с пиенето.
Все още замаян от недостатъчния сън, седнах на обичайната си маса в ъгъла и започнах да се терзая за предстоящото ми събеседване.
Килвин и Елкса Дал не ме безпокояха. Бях готов за техните въпроси. До голяма степен това важеше и за Аруил. Но останалите магистри бяха повече или по-малко загадка за мен.
Всеки семестър магистрите подбираха определени книги, които се излагаха в „Томове“ — читалнята на Архива. Имаше начални текстове, от които да учат студентите от по-ниския е’лир ранг, и трудове за напредналите ре’лари и ел’тхе. Тези книги разкриваха онова, което магистрите смятаха за ценно познание. От тях учеха умните студенти преди приемните изпити.
Но аз не можех да се мотая в „Томове“ като всеки друг. Бях единственият студент от десетина години насам, на който му бе забранен достъпът до Архива, и всички го знаеха. Затова „Томове“ беше единствената добре осветена стая в цялата сграда и по време на изпитите там винаги имаше хора, които четяха.
И така, бях принуден да намеря погребаните в „Книгохранилището“ екземпляри от текстовете, препоръчани от магистрите. Ще се изненадате колко много варианти може да има една и съща книга. Ако извадех късмет, томът, който намирах, се оказваше идентичен с онзи, който магистърът беше заделил в „Томове“. В повечето случаи версиите, на които попадах, бяха остарели, цензурирани или зле преведени.
През последните няколко нощи четях колкото ми беше възможно, но търсенето на книгите отнемаше ценно време и за съжаление аз все още не бях достатъчно подготвен.
Бях потънал в тези нерадостни мисли, когато гласът на Анкер привлече вниманието ми.
— Всъщност Квоте е ето там — каза той.
Вдигнах поглед и видях, че на бара седи някаква жена. Не беше облечена като студентка. Носеше натруфена виненочервена рокля с дълги поли и ръкавици в същия цвят, които стигаха чак до лактите й.
Като се движеше преднамерено бавно, тя успя да се изправи от стола, без да оплете краката си. След това се приближи и застана до масата ми. Русата й коса беше умело накъдрена, а устните й бяха покрити с тъмночервено червило. Зачудих се какво ли прави в място като „При Анкер“.
— Ти ли си този, който счупи ръката на оня келеш Амброуз Джакис? — попита тя.
Говореше атурански с плътен, мелодичен модегански акцент. Макар да беше малко труден за разбиране, ще излъжа, ако кажа, че не намирам това за привлекателно. Модеганският акцент просто загатва за секс.
— Аз съм — признах. — Не беше съвсем нарочно, но аз го направих.
— Тогава трябва да ми позволиш да те почерпя една напитка — каза тя с тона на жена, която обикновено получава каквото иска.
Усмихнах й се и ми се прииска да се бях събудил по-отдавна, а не преди десет минути, и умът ми да не беше толкова замаян.
— Няма да си първата, която ме черпи по този повод — откровено й казах аз. — Но ако настояваш, ще пийна една медовина от Грейсдейл.
Наблюдавах я как се обърна и се върна обратно до бара. Ако беше студентка, то значи беше някоя от новите. Дори да беше тук само от няколко дни, щях да съм чул за нея от Сим, който следеше всички най-хубави момичета в града и ги ухажваше с простодушен ентусиазъм.
Миг по-късно модеганката се върна, седна срещу мен и плъзна по масата една дървена халба. Анкер сигурно току-що беше измил чашата, защото пръстите на червените й ръкавици бяха влажни там, където беше хванала дръжката на чашата.
Тя вдигна своята чаша, пълна с тъмночервено вино.
— За Амброуз Джакис — заяви жената с внезапна ожесточеност. — Дано да падне в някой кладенец и да пукне.
Надигнах халбата и отпих, като се чудех дали на осемдесет километра от Университета има жена, с която Амброуз да не се е отнесъл лошо. Дискретно обърсах ръката си в панталона.