Жената отпи голяма глътка от виното и тресна чашата върху масата. Зениците й бяха огромни. Макар да беше рано, май вече си беше пийнала порядъчно.
Внезапно усетих мириса на мускатово орехче и сливи. Подуших халбата си и огледах масата, мислейки, че някой може да е разлял пиенето си върху нея. Но нямаше нищо такова.
Жената срещу мен изведнъж избухна в сълзи. Не беше просто хлипане. Сълзите й се стичаха като река.
Тя сведе поглед към облечените си в ръкавици ръце и поклати глава. Свали мократа ръкавица, погледна ме и каза десетина думи на модегански, като хълцаше.
— Съжалявам — безпомощно промълвих аз, — не говоря…
Но модеганката вече беше станала от масата. Избърса лицето си и побягна към вратата.
Анкер ме наблюдаваше иззад бара, както и всички останали в стаята.
— Вината не е моя — оправдах се аз и посочих към вратата. — Просто ненадейно нещо й стана.
Щях да я последвам, за да се опитам да разнищя историята, но тя вече беше излязла, а приемният ми изпит беше след по-малко от час. Освен това ако се опитвах да помогна на всяка жена, която Амброуз някога е тормозил, нямаше да ми остане време за ядене и сън.
Хубавото беше, че тази странна среща прочисти главата ми и вече не я чувствах натежала и сякаш пълна с пясък от липсата на сън. Реших да се възползвам от това и да приключа с приемния изпит. „Колкото по-бързо се захванеш, толкова по-бързо ще свършиш“, както обичаше да казва баща ми.
По пътя за Холоус спрях да си купя един златистокафяв пай с месо от количката на амбулантен търговец. Знаех, че се нуждая от всяко пени за таксата за обучение за този семестър, но така или иначе парите, които щях да платя за прилична храна, едва ли щяха да окажат някакво особено влияние. Паят беше горещ и плътен, пълен с пилешко месо, моркови и градински чай. Ядях го, докато вървях, и се наслаждавах на малката свобода да си купя нещо по мой вкус, вместо да се задоволявам с онова, което Анкер има подръка в момента.
Докато дояждах последните корички, подуших миризмата на подсладени с мед бадеми. Купих си един голям черпак в кесийка, хитроумно направена от изсушени листа на царевица. Струваше ми четири драба, но не бях хапвал подсладени бадеми от години, а малко захар в кръвта нямаше да ми навреди, когато се налагаше да отговарям на въпроси.
Опашката за приемните изпити се виеше през двора. Не твърде дълга, но въпреки това достатъчно дразнеща. Видях познато лице от Рибарника и отидох да застана до една млада зеленоока жена, която също чакаше на опашката.
— Здравей — поздравих я аз. — Ти си Амлиа, нали?
Тя ми се усмихна нервно и кимна.
— Аз съм Квоте — представих се аз и направих лек поклон.
— Знам кой си — отвърна жената. — Виждала съм те в работилницата за изобретения.
— Трябва да я наричаш „Рибарника“ — казах аз и й подадох кесийката. — Искаш ли бадеми с мед?
Амлиа поклати глава.
— Наистина са хубави — настоях аз и съблазнително разклатих кесийката от царевичен лист.
Тя колебливо протегна ръка и си взе един бадем.
— Тази опашка за обяд ли е? — попитах аз и посочих редицата пред нас.
— Имаме още няколко минути, преди изобщо да можем да се наредим да чакаме — поклати глава тя.
— Нелепо е да ни карат да висим така — рекох аз. — Като овце в кошара. Целият този процес е загуба на време за всички и е уморителен за краката. — Забелязах, че по лицето на Амлиа премина сянка на безпокойство. — Какво има? — попитах я аз.
— Просто говориш малко високо — отвърна тя и се огледа.
— Не се страхувам да кажа онова, което всички мислят — не се отказвах аз. — Целият процес на приемните изпити е толкова погрешен, че е направо идиотски. Магистър Килвин знае на какво съм способен. Същото се отнася и за Елкса Дал. Брандеур обаче не знае нищо за мен. Защо той трябва да има същото право на глас при определянето на таксата ми за обучение?
Амлиа сви рамене, избягвайки да срещне погледа ми.
Захапах поредния бадем и бързо го изплюх върху паветата.
— Пфу! — подадох й бадемите. — Не ти ли се струва, че имат вкус на сливи?
Тя ме погледна с възмущение и след това очите й се фокусираха върху нещо зад гърба ми.
Обърнах се и видях Амброуз да върви през двора към нас. Както винаги изглеждаше елегантен, облечен в чисто бял лен, кадифе и брокат. Носеше шапка с дълго бяло перо, което незнайно защо ме ядоса. Нетипично за него, Амброуз беше сам, без обичайния си антураж от ласкатели и подлизурковци.