— Вкусът в устата ти — попита той — напомня ли на сливи и подправки?
— Много е гаден — кимнах аз.
— В името на сивата пепел на бога! — приглушено възкликна Сим с мрачен и сериозен глас. — Добре. Прав си. Упоили са те и знам с какво. — Той не успя да довърши, когато аз понечих да отворя вратата. — Какво правиш?
— Отивам да убия Амброуз — отвърнах аз, — задето ме е отровил.
— Не е отрова. Това е… — Той млъкна внезапно, след което продължи със спокоен и равен глас: — Откъде взе този нож?
— Държа го закачен с ремък на крака си, под панталоните, за спешни случаи.
Сим си пое дълбоко въздух и го изпусна.
— Ще ми дадеш ли една минута да ти обясня, преди да тръгнеш да убиваш Амброуз?
— Добре — свих рамене аз.
— Имаш ли нещо против да седнеш, докато говорим? — Той посочи един стол.
— Добре — въздъхнах аз и седнах, — но побързай. Скоро ми е приемният изпит.
Сим кимна спокойно и седна на ръба на леглото си с лице към мен.
— Добре, нали знаеш, когато някой се напие и си науми да направи нещо глупаво? И не можеш да го разубедиш да не го прави, макар че идеята му е очевидно лоша?
— Както когато ти искаше да отидеш да говориш с онази арфистка пред „Еолиан“ и повърна върху коня й? — засмях се аз.
— Точно така — кимна той. — Алхимиците могат да направят нещо, което върши същата работа, но те кара да изпадаш в много по-големи крайности.
— Не се чувствам никак пиян — поклатих глава аз. — Главата ми е ясна като звън на камбана.
Сим кимна отново.
— Не е като да си пиян — каза той. — Само прилича на това. Няма да се почувстваш замаян или уморен. Просто прави така, че човек да е по-склонен да направи нещо глупаво.
Замислих се върху думите му за момент.
— Не мисля, че е това — усъмних се аз. — Не се чувствам склонен да направя нещо глупаво.
— Има един начин да разберем. Можеш ли в момента да си помислиш за нещо, което ти се струва, че е лоша идея да направиш?
Отново се замислих, като почуквах върха на ботуша си с ножа.
— Няма да е добра идея да… — не довърших.
Замислих се отново, този път по-дълго. Сим ме гледаше очаквателно.
— … да скоча от покрива? — Накрая интонацията на гласа ми стана по-висока, превръщайки думите ми във въпрос.
Сим мълчеше и продължаваше да ме гледа.
— Разбирам какъв е проблемът — бавно рекох аз. — Изглежда, нямам никакви задръжки в поведението си.
— Точно за това става дума. — Сим се усмихна облекчено и кимна окуражаващо. — Задръжките ти са премахнати до такава степен, че дори не усещаш, че ги няма. Но всичко останало си е същото. Стоиш стабилно на краката си, говориш свързано и разсъждаваш рационално.
— Държиш се покровителствено с мен — казах аз и насочих ножа към него. — Не го прави.
— Добре — примигна той. — Можеш ли да измислиш решение на проблема?
— Разбира се. Имам нужда от критерий за поведението си. Трябва да си моят компас, защото твоите задръжки все още са си на мястото.
— И аз си мислех същото — отвърна той. — Значи ми се доверяваш?
Кимнах.
— С изключение на случаите, когато става дума за жени. Държиш се като идиот с жените.
Взех чашата с вода от масата наблизо, изплакнах си устата и изплюх водата на пода.
— Съгласен. — Сим ми се усмихна несигурно. — Първо, не можеш да отидеш да убиеш Амброуз.
— Сигурен ли си? — поколебах се аз.
— Убеден съм. Всъщност каквото и да решиш да правиш с този нож, ще бъде лоша идея. Трябва да ми го дадеш.
Свих рамене, подхвърлих го в дланта си и му го подадох с импровизираната кожена дръжка напред.
Това, изглежда, изненада Сим, но той все пак взе ножа.
— Милостиви Техлу! — въздъхна дълбоко той и остави ножа върху леглото. — Благодаря ти.
— Това беше ли крайност? — попитах аз и отново си изплакнах устата. — Може би трябва да въведем някаква система за класифициране. Като да речем скала от едно до десет.
— Плюенето на вода по пода ми е „едно“ — отбеляза той.
— О, съжалявам.
Върнах чашата обратно върху масата му.
— Всичко е наред — спокойно отвърна той.
— „Едно“ най-ниското ли е или най-високото? — попитах аз.
— Най-ниското — отвърна той. — Убиването на Амброуз е „десет“. — Той се поколеба. — Е, хайде, може би „осем“ или „седем“.