— Квоте — продължи все така твърдо Симон, — казвам ти го три пъти, седни!
Седнах.
Застанала зад него, Фела погледна Симон изненадано.
— Благодаря ти — любезно рече Симон и свали ръцете си.
— Съгласен съм. Медика не е най-подходящото място за теб. Можем да се справим и тук.
— И на мен това ми звучи по-добре — съгласих се аз.
— Дори и нещата да минат гладко в Медика — добави Симон, — предполагам, че ще си по-склонен от обичайното да казваш каквото мислиш — усмихна ми се кисело той. — Тайните са крайъгълните камъни на цивилизацията, а аз знам, че твоите са малко повече от тези на обикновените хора.
— Не мисля, че имам някакви тайни — възпротивих се аз.
Сим и Фела избухнаха едновременно в смях.
— Страхувам се, че ти току-що потвърди думите му — отбеляза Фела. — Аз самата знам, че имаш поне няколко тайни.
— Аз също — присъедини се Сим.
— Ти си моят компас — свих рамене аз.
След това се усмихнах на Фела и извадих кесията си.
Сим поклати глава.
— Не, не и не. Вече ти го казах. Да я видиш гола би било най-лошото нещо за теб в момента.
Фела присви очи при тези думи.
— Какво има? Да не се страхуваш, че ще я съборя на пода и ще я изнасиля? — засмях се аз.
Сим ме погледна.
— А няма ли да го направиш?
— Разбира се, че не — отвърнах аз.
Той погледна към Фела и после обратно към мен.
— Можеш ли да кажеш защо? — попита той с любопитство.
Замислих се.
— Защото… — Замълчах и поклатих глава. — Защото… просто не мога. Знам, че не мога да ям камък или да мина през стена. Същото е.
Съсредоточих се върху тази мисъл за секунда и главата ми взе да се замайва. Закрих очите си с ръка и се опитах да не обръщам внимание на внезапното виене на свят.
— Моля ви, кажете ми, че съм прав за това — попитах аз, внезапно уплашен. — Не мога да ям камък, нали?
— Прав си — бързо отвърна Фела, — не можеш.
Престанах да тършувам в съзнанието си за отговори и странното замайване премина.
Сим ме наблюдаваше внимателно.
— Иска ми се да знаех какво означава това — рече той.
— Имам доста добра представа — тихо промърмори Фела.
Извадих плочката от слонова кост за приемните изпити.
— Просто исках да си разменим плочките — казах аз. — Освен ако не си съгласна да ми позволиш да те видя гола. — Претеглих кесията в другата си ръка и погледнах Фела в очите. — Сим казва, че не е правилно, но той е идиот по отношение на жените. Главата ми може и да не е толкова наред, колкото ми се иска, но това си го спомням ясно.
Минаха четири часа, преди задръжките ми да започнат да се появяват отново, и още два, преди да се установят твърдо на мястото си. Симон прекара целия ден с мен, търпелив като някой свещеник. Обясняваше ми, че не бива да си купувам бутилка с алкохол, нито да отида да изритам кучето, което лаеше от отсрещната страна на улицата. Както и че не трябва да ходя до Имре, за да търся Дена. Не. Три пъти не.
Когато слънцето залезе, вече бях възвърнал старата си, поне донякъде морална същност. Симон ме изпита подробно, преди да ме придружи до стаята ми в „При Анкер“, където ме накара да се закълна в майчиното си мляко, че няма да излизам до сутринта. Заклех се.
Но с мен не всичко беше наред. Емоциите ми бяха все още разгорещени и всяко най-малко нещо ги караше да избиват. Което е по-лошо, спомените ми не се бяха върнали към нормалното си състояние — те се бяха възвърнали, съпроводени с ослепителен и неконтролируем ентусиазъм.
Докато бях със Симон, не беше чак толкова зле. Присъствието му ме разсейваше приятно. Но когато останах сам в малката си таванска стая в „При Анкер“, вече бях изцяло под властта на спомените си. Сякаш умът ми бе твърдо решен да разопакова и огледа всяко неприятно и болезнено нещо, което някога съм видял.
Може да си помислите, че най-лошите спомени са онези, в които моята трупа е избита. Спомените за това как се бях върнал в лагера и бях намерил всичко в пламъци. За неестествените форми на телата на родителите ми на фона на сумрачната светлина. За миризмата на кръв, горяща коса и овъглени платнища. Спомените за онези, които ги бяха убили. За чандрианите. За мъжа, който беше говорил с мен, усмихвайки се през цялото време. За Синдер.
Това бяха лоши спомени, но през годините бях разсъждавал над тях толкова често, че донякъде бяха загубили остротата си. Спомнях си тона и тембъра на гласа на Халиакс също толкова ясно, колкото и тези на баща ми.