Лесно можех да си припомня лицето на Синдер. Съвършената му озъбена усмивка. Бялата му къдрава коса. Очите, черни като капки мастило. Изпълненият му със зимен хлад глас, който казва: „Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят.“
Вероятно бихте помислили, че това са най-лошите ми спомени, но ще сгрешите.
Не. Най-лошите спомени бяха тези от детските ми години. Бавното подрусване от движението на фургона и баща ми, който държи отпуснато поводите. Силните му ръце върху раменете ми, докато ми показва как да застана на сцената така, че с езика на тялото си да казвам, че съм горд, тъжен или срамежлив. Пръстите му, които слагат моите върху струните на неговата лютня.
Майка ми, която реши косата си. Усещането за ръката й около раменете ми. Съвършеният начин, по който главата ми приляга в извивката на шията й. Как седях свит в скута й близо до огъня през нощта и дремех, чувствайки се щастлив и в безопасност.
Това бяха най-лошите спомени. Скъпоценни и съвършени. Режещи като парче натрошено стъкло. Лежах в леглото, свит на треперещ възел, не можех да заспя, не можех да мисля за нищо друго, нито да спра спомените. Отново и отново. И отново.
Тогава на прозореца ми тихо се почука. Звукът беше толкова тих, че му обърнах внимание едва когато спря. След това чух прозорецът да се отваря.
— Квоте? — тихо ме повика Аури.
Стиснах зъби, за да сподавя риданието си, и се опитах да не мърдам, като се надявах тя да си помисли, че спя, и да си тръгне.
— Квоте? — отново ме повика тя. — Донесох ти… — За момент настъпи тишина, след което тя каза: — О.
Чух тих звук зад гърба си. Лунната светлина очерта на стената дребната й сянка, докато тя прекрачваше през прозореца. Усетих как леглото помръдна, когато се настани върху него.
Една малка хладна ръка погали лицето ми.
— Всичко е наред — тихо рече тя. — Ела тук.
Заплаках тихо и тя нежно ме накара да отпусна възела, на който се бях свил, докато накрая главата ми се озова в скута й. Аури шепнеше, а хладните й ръце отметнаха косата, полепнала по горещото ми чело.
— Знам — тъжно призна тя. — Понякога е зле, нали?
Тя нежно погали косата ми, аз заплаках още по-силно. Не можех да си спомня кога за последен път някой ме е докосвал с обич.
— Знам — повтори тя. — Имаш камък в сърцето си и някои дни той е толкова тежък, че не можеш да сториш нищо. Но не е нужно да си сам в това. Трябваше да дойдеш при мен. Аз разбирам.
— Тя ми липсва — споделих аз, преди да осъзная, че говоря.
След това прехапах езика си, преди да кажа още нещо. Стиснах зъби и яростно разтърсих глава като кон, който се бори с юздата си.
— Можеш да го кажеш — нежно рече Аури.
Разтърсих глава, усетих вкуса на сливи и внезапно думите потекоха от устата ми като река:
— Тя каза, че съм пропял, преди да проговоря. Обясни ми, че когато съм бил още бебе, имала навика да ми тананика, докато ме държи. Не било песен. Просто низходяща терца. Просто успокояващ звук. Един ден ме разхождала в лагера, когато ме чула да й отвръщам като ехо. Две октави по-високо. Мъничка писклива терца. Каза ми, че това била първата ми песен. Пеехме я един на друг отново и отново в продължение на години.
Задушавах се и стиснах зъби.
— Можеш да го кажеш — прошепна Аури. — Всичко ще е наред, ако го кажеш.
— Никога няма да я видя отново — с мъка изрекох думите аз.
След това заплаках още повече.
— Всичко е наред — утеши ме Аури. — Аз съм тук. Ти си в безопасност.
8.
Въпроси
Следващите няколко дни не бяха нито приятни, нито продуктивни.
Датата на Фела за приемните изпити беше в самия край на цикъла, така че се постарах да се възползвам от допълнителното време. Опитах се да поработя на парче в Рибарника, но бързо се върнах в стаята си по средата на регистрирането на един комин и заплаках. Не само че не можех да поддържам подходящия Алар, но и последното нещо, което ми трябваше, бе хората да си помислят, че съм се побъркал заради напрежението покрай изпитите.
По-късно същата нощ, когато се опитах да пропълзя през тесния тунел към Архива, вкусът на сливи изпълни устата ми и бях обзет от безсмислен страх от тъмни и затворени пространства. За щастие бях изминал само три-четири метра, но въпреки това почти щях да си докарам мозъчно сътресение, мъчейки се да изляза заднишком от тунела, а дланите ми бяха издрани от паническото дращене по камъка.