Внезапно осъзнах какво се случваше.
— О, господи! — възкликнах аз. — Чии са тези стаи?
— Много добре — доволно кимна Елодин. — Бих приел също и „Защо нямате ключ за тази стая?“ или „Какво правите тук?“ — Той сведе поглед към мен и очите му бяха сериозни.
— Неслучайно вратите се заключват. Има си причина хората, които нямат ключове, да стоят настрана от тях. — Той побутна с крак купчината тлеещ плат, сякаш за да се убеди, че тя ще остане в камината. — Знаеш, че си умен. В това е слабостта ти. Предполагаш, че си наясно с какво се захващаш, но всъщност не е така. — Елодин се обърна да ме погледне, а очите му бяха сериозни. — Мислиш, че можеш да ми се довериш да те уча — продължи той. — Мислиш, че аз ще осигуря безопасността ти. Но това е глупост от най-опасния вид.
— Чии са тези стаи? — сковано повторих аз.
— На магистър Хеме. — Той внезапно се ухили широко и ми показа всичките си зъби.
— Защо изгаряте всичките дрехи на Хеме? — попитах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на факта, че стаята бързо се изпълва с лютив пушек.
Елодин ме изгледа така, сякаш съм идиот.
— Защото го мразя.
Той вдигна кристалната гарафа и я хвърли с всичка сила към задната част на камината, където тя се разби на парчета.
Огънят се засили от онова, което бе останало в нея.
— Този човек е пълен глупак. Никой не може да ми говори по този начин.
Димът продължаваше да извира в стаята. Ако не бяха високите тавани, вече щяхме да се задавим от него. Въпреки това ни беше трудно да дишаме, докато вървяхме към вратата. Елодин я отвори и димът започна да се стеле в коридора.
Застанахме пред вратата и се спогледахме, докато димът се носеше на талази край нас. Реших да сменя подхода си.
— Разбирам колебанието ви, магистър Елодин — казах. — Понякога не премислям нещата докрай.
— Очевидно.
— И ще призная, че имаше случаи, в които моите постъпки бяха… — Направих пауза, опитвайки се да измисля нещо, което да е по-смирено от „необмислени“.
— Връх на глупостта? — услужливо предложи Елодин.
Гневът ми избухна и сложи край на краткия ми опит да се държа смирено.
— Е, слава богу, че аз съм единственият тук, който е взимал лошо решение през живота си! — възкликнах аз, като едва се сдържах да не закрещя, и го погледнах право в очите. — Знаете ли, и аз съм чувал разни истории за вас. Казват, че и вие доста сте оплескали нещата, когато сте били студент тук.
Веселото изражение на Елодин малко посърна и той доби вид на човек, глътнал нещо, което е заседнало в гърлото му.
— Ако си мислите, че съм безразсъден, направете нещо по въпроса — продължих аз. — Покажете ми правия път! Оформете гъвкавия ми млад ум… — Вдишах от дима и се разкашлях, което ме принуди да съкратя тирадата си. — Направете нещо, проклет да сте! — задавих се аз. — Обучавайте ме!
Не крещях наистина, но въпреки това останах без дъх. Гневът ми утихна също толкова бързо, колкото беше и избухнал, и аз се разтревожих, че съм стигнал твърде далеч.
Но Елодин само ме погледна.
— Какво те кара да мислиш, че не те обучавам? — озадачено ме попита той. — Като изключим това, че отказваш да учиш.
Сетне се обърна и тръгна по коридора.
— Ако бях на твое място, щях да се махна от тук — каза той през рамо. — Хората ще искат да разберат кой е отговорен за това, а всички знаят, че с Хеме не се спогаждате.
— Какво? — Усетих, че ме облива пот, и изпаднах в паника.
— Освен това, ако бях на твое място, щях да се измия преди приемните изпити — посъветва ме Елодин. — Няма да е добре да отидеш там, вонящ на дим. Аз живея тук — добави той, извади ключ от джоба си и отключи една врата в далечния край на коридора. — А твоето извинение какво е?
9.
Премерен език
Косата ми беше още мокра, когато минах по къс коридор, след това се изкачих нагоре по стълбище и се озовах на сцената на един празен театър. Както винаги залата беше тъмна, с изключение на огромната маса във форма на полумесец. Отидох до края на кръга от светлина и учтиво зачаках.
Ректорът ми махна да се приближа и аз пристъпих до средата на масата, за да му подам плочката си. След това отново застанах в кръга от малко по-силна светлина между двата стърчащи „рога“ на масата.
Деветимата магистри погледнаха надолу към мен. Трябва да кажа, че изглеждаха драматично, приличаха на гарвани върху ограда или нещо подобно. Но макар всички да носеха официалните си мантии, бяха твърде различни, за да изглеждат като едно цяло.