Ако не си бях изпуснал нервите с Хеме, таксата ми за обучение щеше да се окаже достатъчно ниска. Можеше да уча повече или да спечеля повече пари, ако не бях принуден да се крия в стаята си в продължение на почти цели два дни и да плача и да изпадам в ярост от вкуса на сливи в устата ми.
Внезапно ми мина една мисъл.
— Предполагам, че трябва да захвана нещо ново — казах небрежно аз. — Ще ми трябва един малък тигел, три унции калай, две унции бронз, четири унции сребро, една макара тънка златна тел, мед…
— Чакай малко — прекъсна ме Джаксим и отново посочи с пръст срещу моето име в регистъра, — не виждам да си упълномощен за злато и сребро. — Погледна ме отново. — Да не е грешка?
Поколебах се, защото не исках да лъжа.
— Не знаех, че имам нужда от упълномощаване — оправдах се аз.
Джаксим ме изгледа многозначително.
— Не си първият, който се пробва — отбеляза той. — Висока такса за обучение, а?
Кимнах утвърдително.
— Съжалявам. — Той направи съчувствена физиономия. — Килвин знае, че ако не внимава, Ателието може да се превърне в лихварска къща. — Той затвори регистъра. — Ще трябва да посетиш заложната като всички останали.
Вдигнах ръце и му показах, че нямам никакви бижута по тях.
— Това не е добре — трепна Джаксим. — Познавам един добър лихвар в Сребърния двор. Взима само десет процента на месец. Пак е като да ти извадят зъбите, но е по-добре от останалите.
Кимнах и въздъхнах. Сребърният двор беше мястото, където се намираха дюкяните на сдружението на лихварите. Изобщо нямаше да искат да говорят с мен.
— Със сигурност е за предпочитане пред сделките, които са ми предлагали в миналото — отбелязах аз.
Премислих нещата, докато вървях към Имре, усещайки познатата тежест на лютнята върху рамото си.
Бях в затруднено положение, но то не беше чак толкова ужасно. Никой лихвар от сдружението нямаше да даде пари на сирак от рода Едема Рух без някаква допълнителна гаранция, но можех да взема на заем от Деви. Все пак предпочитах да не се стига дотам. Не само че лихвата при нея беше грабителска, но ме безпокоеше и какви услуги може да поиска от мен, ако някога просроча заема си. Съмнявах се, че щеше да е нещо дребно. Или лесно. Или пък напълно законно.
Такива мисли се въртяха в главата ми, докато минавах по Каменния мост. Отбих се в една аптека и след това отидох в „Прошареният мъж“.
Когато отворих вратата, разбрах, че „Прошареният мъж“ е пансион. Нямаше обща стая, в която хората да се съберат, за да пийнат. Вместо това имаше малък, богато обзаведен салон с добре облечен портиер, който ме изгледа неодобрително, да не кажа, с откровено отвращение.
— Мога ли да ви помогна, млади господине? — попита той, щом влязох през вратата.
— Търся една млада дама — отвърнах аз. — Казва се Динаел.
— Ще отида да проверя дали е тук — кимна той.
— Не си прави труда — рекох аз и тръгнах към стълбите. — Тя ме очаква.
Мъжът ми препречи пътя.
— Страхувам се, че не е възможно — каза той, — но за мен ще е удоволствие да проверя дали дамата е тук.
Той протегна ръка и аз я погледнах неразбиращо.
— Вашата визитна картичка? — попита той. — Трябва да я представя на младата дама.
— Как можеш да й дадеш картичката ми, ако не си сигурен дали е тук? — поинтересувах се аз на свой ред.
Портиерът отново се усмихна. Усмивката му беше любезна, блага и толкова неприятна, че й обърнах специално внимание и тя се запечата в съзнанието ми. Такава усмивка е като произведение на изкуството. Като човек, израснал на сцената, можех да я оценя на няколко нива. В някои среди такава усмивка е като забиване на нож и аз самият можех да имам нужда от нея някой ден.
— А, дамата е тук — призна портиерът, като натърти на последната дума, — но това не означава, че е тук за вас.
— Можеш да й кажеш, че я търси Квоте — по-скоро развеселено, отколкото обидено заявих аз. — Ще почакам.
Не се наложи да чакам дълго. Портиерът слезе по стълбите с раздразнено изражение, сякаш бе очаквал с нетърпение да ме изхвърли.
— Оттук — рече той.
Последвах го нагоре по стълбите. Той отвори една врата и аз минах покрай него с достатъчно, както се надявах, презрителна самоувереност.