Малко след това тя пусна ръката ми, мина покрай мен и отиде в средата на стаята.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита тя и грациозно се отпусна върху един стол.
— Би било много любезно от твоя страна — отвърнах аз по-скоро по инерция.
Осъзнах, че ръката ми още виси глупаво във въздуха, и я спуснах настрани.
Тя махна към близкия стол и аз седнах на него.
— Гледай сега. — Дена взе едно малко сребърно звънче от близката маса и го разклати леко.
Сетне вдигна ръка и започна да отброява на пръсти. Сгъна палеца, после показалеца.
Преди да стигне до малкия пръст, на вратата се почука.
— Влез — обади се Дена и добре облеченият портиер отвори вратата.
— Мисля, че бих пийнала малко топъл шоколад, а Квоте… — Тя ме погледна въпросително.
— Топъл шоколад звучи чудесно — отвърнах аз.
Портиерът кимна и изчезна, затваряйки вратата след себе си.
— Понякога го правя само за да го накарам да дотича — смутено призна Дена и погледна надолу към звънчето. — Чудя се как успява да го чуе. Известно време бях убедена, че стои в коридора с ухо, долепено до вратата ми.
— Мога ли да видя звънчето? — попитах аз.
Тя ми го подаде. На пръв поглед изглеждаше обикновено, но когато го обърнах наопаки, видях малка, ситно изписана сигалдрия върху вътрешната му страна.
— Не подслушва — рекох аз и й подадох обратно звънчето. — Долу има още едно звънче, което звъни едновременно с това.
— Как? — попита тя и след това сама отговори на въпроса си. — С магия ли?
— И така можеш да го наречеш.
— С това ли се занимаваш там? — Тя кимна с глава по посока на реката и Университета зад нея. — Изглежда малко… безвкусно.
— Това е най-лекомислено използваната сигалдрия, която някога съм виждал — съгласих се аз.
Дена избухна в смях.
— Звучиш толкова обидено — отбеляза тя и добави: — Сигалдрия ли се нарича?
— Изработката на нещо такова се нарича „изобретяване“ — обясних аз. — Сигалдрията е писането или гравирането на руните, благодарение на които то проработва.
Очите на Дена светнаха при тези мои думи.
— Значи е магия, когато пишете неща? — попита тя и се приведе напред на стола си. — Как действа?
Поколебах се. Не само защото отговорът не беше прост, а и защото в Университета имаше много недвусмислени правила за споделянето на тайни, свързани с Арканум.
— Доста е сложно — отвърнах аз.
За щастие в този момент на вратата отново се почука и нашият шоколад пристигна в чаши, от които се надигаше пара. При миризмата му устата ми се напълни със слюнка. Мъжът остави подноса на близката маса и си тръгна, без да каже нито дума.
Отпих и се усмихнах при усещането за лепкава сладост.
— От години не съм пил топъл шоколад — признах.
Дена взе своята чаша и огледа стаята.
— Странно е, като си помислиш, че някои хора цял живот живеят по този начин — замислено отбеляза тя.
— Не ти ли харесва? — попитах изненадано аз.
— Харесвам и шоколада, и арфата — отвърна тя, — но мога да мина без звънчето и цяла стая, в която просто да седя. — Тя се намръщи и устните й леко се свиха. — А и мразя да ме пазят, като че ли съм някакво съкровище, което някой може да се опита да открадне.
— Не искаш да те ценят, така ли?
Тя присви очи над ръба на чашата си, сякаш не беше съвсем сигурна доколко сериозно е зададен въпросът ми.
— Не ми харесва да ме държат под ключ — поясни тя с мрачна нотка в гласа. — Нямам против да получавам стаи, но те всъщност не са мои, ако не съм свободна да идвам и да си отивам когато пожелая.
Повдигнах вежди при тези й думи, но преди да успея да кажа каквото и да е, Дена махна небрежно с ръка.
— Всъщност не е точно така — въздъхна тя, — но нямам никакво съмнение, че Келин е в течение какво правя. Знам, че портиерът му казва кой идва да ме търси. Това малко ме гложди. — Тя се усмихна криво. — Предполагам, че звучи ужасно неблагодарно, нали?
— Съвсем не — отвърнах аз. — Когато бях по-млад, трупата ми пътуваше навсякъде. Но всяка година прекарвахме няколко цикъла в имението на нашия покровител, като изнасяхме представления за неговото семейство и гостите му. — При спомена за това поклатих глава. — Барон Грейфелоу беше любезен домакин. Седяхме на собствена маса. Той ни даваше подаръци… — Не довърших, припомняйки си полка от мънички оловни войници, които ми беше подарил, и разтърсих глава, за да се отърся от тази мисъл. — Но баща ми ненавиждаше това. То го изнервяше. Не можеше да понася мисълта, че трябва да задоволява нечии прищевки.