— Да! — възкликна Дена. — Точно това е! Ако Келин ми каже, че може да ме посети в определена вечер, внезапно изпитвам усещането, че някой е заковал единия ми крак за пода. Ако си тръгна, това би било твърдоглаво и невъзпитано, но ако остана, се чувствам като куче, което чака край вратата.
За момент седяхме мълчаливо. Дена разсеяно въртеше пръстена на ръката си и светлосиният камък проблясваше от слънчевата светлина.
— И все пак — отбелязах аз, като се огледах наоколо — стаите са хубави.
— Хубави са, когато ти си тук — отвърна тя.
Няколко часа по-късно се изкачвах по тесните стълби зад един месарски магазин. Във въздуха се носеше всепроникващата миризма на гранясала мас от уличката долу, но въпреки това аз се усмихвах. Един следобед, прекаран насаме с Дена, беше рядко удоволствие и походката ми бе изненадващо лека за някой, който се готви да сключи сделка с демон.
Почуках на масивната дървена врата в края на стълбището и зачаках. Никой от лихварите на сдружението не би ми отпуснал и пукнато пени, но винаги имаше други хора, готови да заемат нари. Поетите и други романтици ги наричат „медните ястреби“ или „мошениците“, но по-подходящото название е „гаелети“. Те са опасни хора и умните люде стоят далеч от тях.
Вратата се открехна едва-едва, а след това се отвори широко и разкри млада жена с лице на фея и жълтеникавочервена коса.
— Квоте! — възкликна Деви. — Безпокоях се, че може и да не те видя този семестър.
Влязох вътре, а домакинята залости вратата зад мен. Широката стая без прозорци ухаеше на плодове синас и мед, което беше освежаващо след вонята на уличката.
Едната страна на стаята бе заета почти изцяло от огромно легло с балдахин и тъмните му завеси бяха дръпнати. В другата половина имаше камина, голямо дървено бюро и лавица, почти запълнена с книги. Хвърлих око на заглавията, докато Деви заключваше вратата.
— Този екземпляр на Малкаф нов ли е? — попитах аз.
— Нов е — потвърди тя и се приближи, за да застане до мен. — Един млад алхимик, който не можа да уреди дълга си, ми предложи да си избера нещо от библиотеката му, за да си уредим сметките.
Деви внимателно издърпа книгата от рафта и ми показа „Далновидност и проверка“ със златен лист на корицата. Тя вдигна поглед към мен и ми се ухили дяволито.
— Чел ли си я?
— Не съм — отвърнах аз, тъй като исках да уча от нея за приемните изпити, но не успях да намеря екземпляр в Книгохранилището. — Само съм чувал за нея.
Деви сякаш се замисли за момент и след това ми я подаде.
— Когато я прочетеш, ела пак и ще я обсъдим. Напоследък съм печално лишена от интересни разговори. Ако разговорът ни е интересен, може да ти заема и друга книга.
Щом като книгата се озова в ръцете ми, тя леко почука с пръст по корицата й.
— Тази книга струва повече от теб самия — предупреди ме тя и в гласа й не бе останал и помен от закачливия й тон. — Ако ми я върнеш повредена, ще ти потърся сметка.
— Ще бъда много внимателен — уверих я аз.
Деви кимна, сетне мина покрай мен и се отправи към бюрото.
— Добре тогава, да минем към работата. — Тя седна. — Май идваш в последния момент? — попита ме. — Таксата за обучение трябва да бъде платена до утре преди обяд.
— Живея опасно и вълнуващо — отвърнах аз, като прекосих стаята и седнах срещу нея. — И колкото и възхитителна да намирам компанията ти, надявах се да не се възползвам от услугите ти този семестър.
— Как е таксата ти за обучение като ре’лар? — попита тя многозначително. — Тежък ли беше ударът?
— Това е доста личен въпрос — отбелязах аз.
Деви ми хвърли прям поглед.
— Готвим се да влезем в доста лични взаимоотношения — изтъкна тя. — Не мисля, че с въпроса си прекрачвам допустимата граница.
— Девет и половина — казах аз.
— Мислех, че си по-умен — изсумтя подигравателно тя. — Никога не съм плащала повече от седем, когато бях ре’лар.
— Имала си достъп до Архива — подчертах аз.
— Имах достъп до изобилие от интелект — сухо заяви тя. — Освен това съм сладурана. — Тя се ухили и на бузите й се появиха трапчинки.