Дедан изсумтя.
— Мътните го взели! Мислил съм за това един-два пъти. — Когато Хеспе му хвърли поглед, той се засмя. — Не ми казвай, че и ти не си го правила. Да вървиш цикъл след цикъл в дъжда, да ядеш боб и да спиш на земята. И всичко това за едно пени на ден? — Той сви рамене. — В името на божиите зъби! Изненадан съм, че половината от нас не са хванали вече гората.
— Като гледам, ще се справите без проблем — усмихнах се аз.
— А той? — Хеспе посочи с палец към Темпи. — Никой няма да повярва, че и той е хванал гората. Адемците изкарват десет пъти повече от нас на ден.
— Двайсет пъти повече — промърмори Дедан.
И аз си мислех за същото.
— Темпи, какво ще направиш, ако те намерят бандитите?
Адемецът се повъртя малко, но не каза нищо. Хвърли ми кратък поглед, след това извърна очи надолу и встрани. Не бях сигурен дали разсъждава или просто е объркан.
— Ако не беше адемското му червено, нямаше да изглежда особено впечатляващ — отбеляза Мартен. — Дори и мечът му не с кой знае какъв.
— Със сигурност не изглежда двайсет пъти по-добър от мен. — Гласът на Дедан беше тих, но не толкова тих, че да не го чуят всички.
И аз се безпокоях за облеклото на Темпи. Опитах се на няколко пъти да подхвана разговор с адемеца с надеждата да обсъдя проблема с него, но беше все едно да се мъча да разговарям с котка.
Но фактът, че не знаеше думата „километри“, ме накара да осъзная нещо, за което трябваше да се сетя отдавна. Атуранският не беше родният му език. Тъй като аз самият доскоро се мъчех да говоря добре сиару в Университета, разбирах желанието на човек по-скоро да мълчи, отколкото да изглежда като глупак.
— Може и той да се опита да изиграе същата роля като нас — несигурно предложи Хеспе.
— Трудно е човек да лъже убедително, когато не знае добре езика — отбелязах аз.
Светлите очи на Темпи се стрелкаха към всеки от нас, докато говорехме, но той така и не каза нищо.
— Хората подценяват онези, които не могат да се изразяват добре — каза Хеспе. — Може би трябва просто да се прави на… ням? Да се преструва на объркан, все едно се е загубил?
— Няма да е нужно да се прави на ням — промърмори под носа си Дедан. — Може просто да бъде ням.
Темпи погледна Дедан все така безизразно, но по-напрегнато от преди. Той си пое дъх преднамерено бавно и заговори.
— Мълчалив не значи глупав — каза с равен глас. — А ти? Винаги говори. Дъра-бъра. Дъра-бъра. — Той направи движение с ръка като уста, която се отваря и затваря. — Винаги. Като куче, което цял ден лае дърво. Опитва се да бъде голям. Ама не е. Само шум. Само куче.
Не трябваше да се смея, но това ме свари напълно неподготвен. Донякъде, защото мислех Темпи за мълчалив и пасивен, и донякъде, защото беше напълно прав. Ако Дедан беше куче, щеше да е такова, което лае непрекъснато, при това за нищо. Лае само за да чуе гласа си.
Въпреки това не трябваше да се смея. Но го направих. Хеспе също се разсмя и се опита да го скрие, което беше по-лошо.
Лицето на Дедан потъмня от гняв и той се изправи на крака.
— Ела тук и повтори онова, което каза.
Темпи стана с все така безизразна физиономия, заобиколи огъня и се изправи до Дедан. Всъщност… ако кажа, че е застанал близо до Дедан, ще придобиете погрешно впечатление. Когато говорят, повечето хора застават на две-три крачки от вас. Но Темпи застана на по-малко от крачка от Дедан. Единственият начин да застане по-близо бе да го прегърне или да се качи отгоре му.
Бих могъл да излъжа и да ви кажа, че всичко това се случи твърде бързо, за да успея да се намеся, но това няма да е истина. Простата истина бе, че не можех да измисля лесен начин, по който да спра случващото се. Но по-сложната истина бе, че по онова време вече и на мен самия доста ми беше писнало от Дедан.
И което беше по-важното — за пръв път чувах Темпи да говори толкова много. За пръв път, откакто го бях срещнал, той се държеше като нормален човек, а не като някаква няма ходеща кукла.
Освен това бях любопитен да го видя как се бие. Бях слушал много за легендарната смелост на адемците и се надявах да избие от дебелата глава на Дедан малко от сърдитото му мърморене.
Темпи стоеше достатъчно близо до Дедан, за да го прегърне. Дедан беше с цяла глава по-висок, с по-широки рамене и гърди. Адемецът вдигна поглед към него без помен от каквато и да била емоция върху лицето си. Нямаше перчене, нито подигравателна усмивка. Нищо.