— Трябва да обсъдим дрехите ти.
Когато заговорих, отново се повтори предишното му поведение. Постепенно спря да ми обръща внимание и погледът му се плъзна встрани. Сякаш му бе досадно да ме слуша. Сякаш бе някое намусено малко дете.
Не е нужно да ви казвам колко вбесяващо е да се опитвате да водите разговор с човек, който не ви гледа в очите. Не можех обаче да си позволя лукса да се обиждам или да отложа този разговор. И бездруго вече го бях отлагал твърде дълго.
— Темпи. — Преборих се с желанието да щракна с пръсти, за да привлека вниманието му. — Дрехите ти са червени — казах аз, като се опитвах да се изразявам възможно най-просто. — Лесно се виждат. Опасни са.
Той дълго време не отговори. След това светлите му очи се стрелнаха към моите и адемецът кимна.
Изпитах ужасното подозрение, че той може би в действителност не разбира какво правим тук, в Елд.
— Темпи, знаеш ли защо сме тук, в гората?
Очите му се насочиха към грубата ми схема в пръстта и после обратно към мен. Сви рамене и направи неопределен жест с двете си ръце.
— Какво е много, но не всичко?
В началото помислих, че ми задава някакъв странен, философски въпрос, след това осъзнах, че ме пита за някаква дума. Вдигнах ръка и хванах два от пръстите си.
— Няколко? — Хванах три пръста. — Повечето?
Темпи, който напрегнато наблюдаваше ръцете ми, кимна.
— Повечето — каза той и започна да се върти притеснено. — Знам повечето. Говори бързо.
— Търсим едни хора. — Щом заговорих, очите му веднага се отклониха встрани и аз потиснах въздишката си. — Опитваме се да намерим едни хора.
Ново кимване.
— Да. Лови хора. — Той натърти на думата. — Лови висантха.
Поне знаеше защо сме тук.
— Червено? — Пресегнах се и докоснах червения кожен ремък, който пристягаше плътно плата на ризата към тялото му — беше изненадващо мек. — За лов? Имаш ли други дрехи? Не червени?
Темпи сведе поглед към дрехите си и започна нервно да се суети. След това кимна, отиде до раницата си и извади риза от обикновено, сиво домашно платно. Подаде ми я.
— За лов. Но не за битка.
Не бях сигурен каква е разликата, но засега реших да оставя този въпрос.
— Какво ще стане, ако висантха те открият в гората? — попитах аз. — Ще говориш или ще се биеш?
Той сякаш обмисли отговора си за момент.
— Не добър в говорене — призна накрая. — Висантха? Бие се.
— Един бандит — бие се. Двама — говори — кимнах аз.
— Може бие се с двама — сви рамене той.
— Бие се и победи?
Темпи отново сви равнодушно рамене и посочи към Дедан, който внимателно дърпаше клони измежду чимовете.
— Като него? Трима или четирима. — Той протегна ръка с обърната нагоре длан, сякаш ми предлагаше нещо. — Ако трима бандити, бие се. Ако четирима, опита говори добре. Изчака до три нощи. После… — той направи странен, сложен жест с двете ръце. — Огън в палатки.
Успокоих се, доволен, че е следил разговора ни по-рано.
— Да. Добре. Благодаря ти.
Петимата вечеряхме скромно супа, хляб и не особено вкусно, лепкаво сирене, което бяхме купили в Кросон. Дедан и Хеспе приятелски се дърлеха помежду си, а ние двамата с Мартен гадаехме какво време ще ни очаква през следващите няколко дни.
Като изключим това, не разговаряхме особено. Двамата за малко щяхме да се скараме. Бяхме изминали над сто и петдесет километра от Северин и бяхме напълно наясно за зловещата работа, която ни предстои.
— Почакай — каза Мартен, — а ако хванат теб? — Той вдигна поглед към мен. — Всички имаме план, ако ни заловят. Оставаме с тях и ти ни откриваш на третия ден.
— Не забравяй, че трябва да им отвлечете вниманието — кимнах аз.
— А ако те хванат? Аз не знам никаква магия. Не мога да гарантирам, че ще мога да те проследя до третата нощ. Има вероятност да го направя, разбира се. Но проследяването е нещо несигурно…
— Аз съм просто един безобиден музикант — успокоих го. — Имал съм неприятности с племенницата на баронет Бенбрайд и съм решил, че е по-добре да се укрия в гората за известно време ухилих се аз. — Могат да ме ограбят, но тъй като нямам много пари, най-вероятно просто ще ме пуснат. Мога да съм убедителен, а и не изглеждам особено заплашителен.
Дедан промърмори нещо под носа си, което се радвах, че не чух.
— Но ако все пак се случи? — настоя Хеспе. — Мартен е прав. А ако те вземат с тях?