— Как точно ще ни помогне това? — Той изгледа пръчката неразбиращо.
— Когато имам нужда от твоето мнение за нещо, което сме открили, ще направя така. — Съсредоточих се, промърморих обвързване и мръднах моята половина от пръчката.
Мартен подскочи на половин метър над земята и изпусна пръчката. За негова чест трябва да призная, че не извика.
— Десет дявола! Какво беше това? — изсъска той и стисна ръката си.
Реакцията му ме стресна и моето сърце също се разтуптя.
— Мартен, съжалявам. Това е просто малко симпатия. — Видях сбърченото му чело и промених подхода си. — Малко магия. Нещо като тънък магически конец, който използвам, за да свържа две неща едно с друго. — Помислих си, че Елкса Дал би си глътнал езика при това описание, но продължих: — Мога да свържа тези две неща, така че когато дръпна моето…
Преместих се и застанах над мястото, където неговата пръчка лежеше на земята. Вдигнах моята и неговата се издигна във въздуха.
Демонстрацията ми постигна желания ефект. Когато се движеха заедно, двете клонки приличаха на най-недодяланата и жалка марионетка на света. Не беше нещо, от което човек да се уплаши.
— Това е като невидим конец, само дето не може да се оплете или да се закачи за нещо.
— Колко силно ще се раздвижи? — предпазливо попита той. — Не искам да ме събори от някое дърво, докато разузнавам.
— От другата страна на конеца ще съм аз — обясних аз, — просто ще подръпна леко, като плувка на въдица.
Мартен спря да си държи ръката и малко се поотпусна.
— Само малко ме стресна, това е всичко — оправда се той.
— Грешката е моя — рекох аз. — Трябваше да те предупредя.
Вдигнах пръчката и я разлюлях с преднамерена небрежност — все едно не беше нищо повече от обикновена пръчка. Разбира се, тя не беше нищо повече от обикновена пръчка, но трябваше да убедя Мартен в това. Както е казал Текам — „Нищо на света не е по-трудно от това да убедиш някого в истина, която му е непозната.“
Мартен ни показа как да разберем, когато листата или боровите иглички са били разместени, как да открием, когато някой е минал по камъните, как да узнаем дали мъхът или лишеите са били засегнати от нечии стъпки.
Старият ловец беше изненадващо добър учител. Той не повтаряше едно и също, не се държеше снизходително с нас и нямаше нищо против да задаваме въпроси. Дори и затрудненията на Темпи с езика не го обезсърчаваха.
Въпреки това ни бяха необходими часове — цял половин ден. Когато реших, че най-сетне сме приключили, Мартен ни накара да се обърнем и ни поведе обратно към лагера.
— Вече минахме оттук — възпротивих се аз. — Ако ще се упражняваме, нека го правим в правилната посока.
Мартен не ми обърна внимание и продължи да върви.
— Кажете ми какво виждате — нареди той.
Двайсет крачки по-нататък Темпи посочи.
— Мъх — каза той. — Мой крак. Аз вървя.
Осъзнах какво имаше предвид и започнах да забелязвам всичките следи, които двамата с Темпи бяхме оставили. През следващите три часа Мартен ни върна унизително по стъпките ни и ни показа всичко, което бяхме сторили, за да издадем присъствието си тук — следа от крак върху лишеите по ствола на едно дърво, наскоро отчупено парче скала, обезцветяването на боровите иглички, които бяхме обърнали.
Най-лошото бяха няколкото яркозелени листа, разсипани на земята в правилен полукръг. Мартен повдигна вежди и аз се изчервих. Бях ги откъснал от близкия храст и разсеяно ги бях напускал по земята, докато слушах наставника ни.
— Внимателно обмисляйте всяка своя стъпка и се движете предпазливо — предупреди ни следотърсачът. — И не се губете един друг от поглед. — Той местеше очи между мен и Темпи. — Захванали сме се с опасна игра.
После ни показа как да прикриваме следите си. Бързо стана ясно, че зле прикритата следа често е по-очевидна от онази, която е оставена такава, каквато е. И така, през следващите два часа научихме как да крием своите грешки и да забелязваме грешките, които другите са се опитали да потулят.
Едва когато следобедът вече се превръщаше във вечер, двамата с Темпи започнахме да претърсваме участъка от гората, който беше по-голям от повечето баронства. Вървяхме на зигзаг близо един до друг, като внимавахме за каквито и да е следи от бандитите.
Представих си дългите дни, които ни предстояха. Мислех си, че ровенето в Архива е досадно, но в сравнение с търсенето на счупена клонка в толкова голяма гора проучванията ми за грама изглеждаха като приятно занимание.