Последният бях аз — техният безстрашен водач. Писмото, с което Алверон ме бе представил, ме описваше като „прозорлив млад човек с добро образование и разнообразни, полезни качества“. Макар това да бе напълно вярно, то ме превръщаше в очите на другите в най-голямото, противно и безполезно дворцово конте, което може да се намери.
Фактът, че бях с години по-млад от всички тях и бях облечен в дрехи, които бяха по-подходящи за вечерно тържество, отколкото за пътуване, не ми помагаше особено. Носех лютнята си и кесията на маера. Нямах меч, нито броня или нож. Предполагам, че се чудеха какво да правят с мен.
Оставаше около час до залез-слънце, когато срещнахме един калайджия. Той беше облечен в традиционна кафява роба, препасана с въже. Нямаше каруца, а водеше магаре, толкова натоварено с денкове с разни дреболии, че приличаше на гъба. Мъжът вървеше бавно към нас и пееше:
Засмях се и изръкоплясках. Истинските пътуващи калайджии са рядка порода хора и аз винаги се радвам, когато срещна някой от тях. Майка ми казваше, че те носят щастие, а баща ми ги ценеше заради новините, които споделяха. А и обстоятелството, че отчаяно се нуждаех от някои неща, направи тази среща тройно по-радостна за мен.
— Хей, калайджийо — извика Дедан и се усмихна, — имам нужда от огън и една пинта бира. След колко време ще стигнем до някоя странноприемница?
Мъжът посочи по пътя, от който беше дошъл.
— Няма и двайсет минути ходене — отвърна той и огледа Дедан, — но едва ли можеш да кажеш, че нямаш нужда от нищо — започна да го увещава той. — Всеки има нужда от нещо.
— Ще ме прощаваш, калайджийо — учтиво поклати глава Дедан, — но кесията ми е твърде изтъняла.
— Ами вие? — Калайджията ме изгледа от главата до петите. — Приличате на младеж, който има нужда от нещо.
— Наистина се нуждая от някои неща — признах аз и като видях как останалите поглеждат нетърпеливо към пътя, им махнах да продължават. — Вървете. Аз ще ви настигна след няколко минути.
Те поеха, а калайджията потри ръце и се ухили.
— Е, кажете ми какво ви трябва?
— За начало малко сол.
— И кутия, в която да я сложите — добави той и затършува из дисагите на магарето си.
— Един нож също ще ми свърши работа, ако ти се намира някой подръка.
— Ще ви е нужен особено ако пътувате на север — на мига отвърна той. — Пътят нататък е опасен. Няма да е добре да сте без нож.
— Ти имаше ли някакви неприятности? — попитах аз с надеждата, че може да знае нещо, което да ни помогне да открием бандитите.
— О, не — отговори мъжът, докато ровеше из денковете. — Нещата не са чак толкова зле, че на някой да му мине през ума да посегне на калайджия. И все пак пътят е опасен. — Той извади дълъг, тесен нож в кожена кания и ми го подаде. — Рамстонска стомана.
Извадих го от канията и внимателно огледах острието. Наистина беше от рамстонска стомана.
— Не ми трябва нещо толкова скъпо — поклатих глава аз и му го върнах. — Трябва ми нож за ежедневни нужди, най-вече за ядене.
— Рамстонската стомана е идеална за ежедневни нужди — отбеляза калайджията и напъха ножа обратно в ръцете ми. — Можете да го използвате, за да си нарежете трески за огъня, а след това, ако искате, да се избръснете с него. Никога не изтъпява.
— Може да ми се наложи да го използвам за много неща — поясних аз, — а рамстонската стомана е крехка.
— Вярно е — непринудено се съгласи калайджията. — Както обичаше да повтаря баща ми, „най-хубавият нож, който някога ще имаш, докато не се счупи“. Но същото важи и за всеки друг нож. А и да си кажа правичката, това е единственият нож, който имам.
Въздъхнах. Можех да позная, когато ме мамеха.
— Трябва ми и кутийка с прахан.
Той ми я подаде още преди да съм довършил изречението.
— Забелязах, че имате мастило по пръстите. — Той посочи ръцете ми. — Имам малко хартия с добро качество, както и пера и мастило. Няма нищо по-лошо от това да ви дойде идея за песен и да не можете да я запишете. — Подаде ми кожена торбичка с хартия, пера и мастило.