— Според теб в какъв цвят е било наметалото на Таборлин? — обърна се Хеспе към Дедан.
— Какво искаш да кажеш? — Дедан леко сбърчи чело, сякаш се готвеше да се намръщи. — Нали се твърди, че е нямало определен цвят.
— Знам това. — Хеспе стисна устни. — Но когато мислиш за него, как изглежда то в главата ти? Нали трябва да си го представиш по някакъв начин?
Дедан се замисли за момент.
— Винаги съм си го представял някак блестящо — отвърна той — Като паветата пред работилница за леене на лоени свещи след проливен дъжд.
— Аз пък винаги съм си мислела, че е мръсносиво — каза тя — и избеляло, защото Таборлин постоянно е бил на път.
— В това има смисъл — съгласи се Дедан и видях как лицето на Хеспе отново омекна.
— Бяло — предположи Темпи. — Мисля бяло. Няма цвят.
— Винаги съм мислел, че цветът му е бледосин — призна Мартен и вдигна рамене. — Знам, че не звучи особено смислено, но просто така си го представям.
Всички обърнаха погледи към мен.
— Понякога си го представям шарено — рекох аз, — съшито от парчета плат с различен цвят. Но през по-голямата част от времето си го представям тъмно. Сякаш има цвят, но той е твърде тъмен, за да го видиш.
Когато бях малък, слушах историите за Таборлин с широко отворени очи. Сега, когато знаех истината за магията, те ми доставяха различна наслада — едновременно ме развеселяваха и ме караха да изпитвам носталгия.
Но в сърцето си имах специално място за наметалото на Таборлин, което нямало определен цвят. Голяма част от силата на Таборлин се криела в неговия жезъл. Мечът му бил смъртоносен. Ключът, монетата и свещта били неговите ценни инструменти. Но наметалото било сърцето на Таборлин. То му помагало да се дегизира, когато било необходимо, и да се скрие, когато се забърквал в неприятности. Пазело го от дъжд, стрели и огън.
Можел да крие в него разни неща и многобройните му джобове били пълни с всякакви чудесии — нож, детска играчка, цвете за някоя дама. Каквото и да било нужно на Таборлин, то можело да бъде открито някъде в наметалото му с неопределен цвят. Точно тези истории ме бяха накарали да помоля майка ми да ми купи моето първо наметало, когато бях малък…
Придърпах сегашния си опърпан плащ по-близо около себе си — грозния, дрипав и избледнял плащ, който бях взел от калайджията. По време на едно от отиванията ни до Кросон за провизии бях взел парче плат и бях пришил доста нескопосано няколко джоба върху вътрешната страна на новото си наметало. Но това не можеше да замени моя тъмночервен плащ или прелестния плащ в черно и зелено, който Фела ми беше направила.
Мартен отново се прокашля и подхвана своята история:
— И така, Таборлин ударил с ръка по сандъка и извикал: „Едро!“ Капакът се отворил и той грабнал своето наметало, което нямало определен цвят, а също и жезъла си. Призовал могъщи светкавици и убил двайсет от стражите. След това призовал огнена стена и избил още двайсет. Останалите захвърлили мечовете си и замолили за милост. Тогава Таборлин взел останалите си вещи от сандъка. Извадил ключа и монетата си и ги прибрал на сигурно място. Накрая извадил медния си меч Скиалдрин, препасал го…
— Какво? — прекъсна го Дедан със смях. — Глупава главо, мечът на Таборлин не е бил направен от мед.
— Млъкни, Ден — сопна се Мартен, раздразнен от прекъсването. — Със сигурност е бил от мед.
— Ти млъкни — не се предаде Дедан. — Кой изобщо е чувал за меден меч? Медта не може да се точи. Ще е все едно да се опиташ да убиеш някого с голямо пени.
Думите му разсмяха Хеспе.
— Вероятно мечът е бил сребърен, не мислиш ли, Мартен?
— Бил е меден — не отстъпваше следотърсачът.
— Може би в началото на кариерата си — прошепна достатъчно силно Дедан на Хеспе — е могъл да си позволи само меден меч.
Мартен стрелна двамата с гневен поглед.
— Меден е бил, проклети да сте! Ако това не ви харесва, ще ви се наложи да гадаете какъв е краят на историята. — Той скръсти ръце пред гърдите си.
— Много важно — заяви Дедан. — Квоте ще ни каже какво е станало. Може и да е нахакан младеж, но поне знае как трябва ди се разказват истории. Меден меч — как ли пък не!