Едрият мъж ме погледна намръщено.
— Истории, които имат смисъл! Истории, които имат край. А не истории, в които задникът на някакво момче… — Той поклати глава. — Това е нелепо. Отивам да си лягам. — Дедан се запъти към постелята си, а Хеспе се отправи към своята.
Усмихнах се, почти сигурен, че вече никой няма да ме кара да разказвам истории, когато не искам.
Темпи също се изправи. Когато минаваше покрай мен, внезапно ме прегърна. Преди един цикъл това щеше да ме шокира, но сега знаех, че физическият контакт не се смята за нещо необичайно при адемците.
И все пак бях изненадан, че той го направи пред останалите. Отвърнах на прегръдката му, доколкото можах, и усетих, че гърдите му още се тресат от смях.
— Задникът му паднал — тихо повтори той и се отправи към постелята си.
Мартен проследи с поглед Темпи и после ме изгледа продължително и замислено.
— Откъде научи тази история? — попита той.
— Баща ми ми я разказа, когато бях малък — искрено отвърнах аз.
— Странна история, която да разкажеш на едно дете.
— Бях странно дете — рекох аз. — Когато пораснах, баща ми призна, че си е измислял историите, за да ме накара да млъкна. Имах навика непрекъснато да го обсипвам с въпроси. Той казваше, че единственото нещо, което можело да ме накара да млъкна, била някаква главоблъсканица. Но аз се справях с гатанките със същата лекота, с която чупех орехи, и запасът на баща ми се беше изчерпал. — Свих рамене и започнах да оправям постелята си. — Затова започна да измисля истории, които приличат на главоблъсканици, и ме питаше дали разбирам какво означават. — Усмихнах се малко тъжно. — Спомням си, че в продължение на много дни мислех за това момче с винт в пъпа и се опитвах да открия какъв е смисълът на историята.
— Доста е жестоко да постъпиш така с едно малко момче — намръщи се Мартен.
— Какво искаш да кажеш?
— Да те подлъгва по този начин само за да си мълчиш и да пазиш тишина. Това е подла постъпка.
Думите му ме изненадаха.
— Той не го правеше от лошотия. Доставяше ми удоволствие. Така ми осигуряваше тема за размисъл.
— Но това е било безсмислено. Невъзможно.
— Не е безсмислено — възразих аз. — Въпросите, на които не можем да отговорим, са онези, от които научаваме най-много. Те ни учат как да мислим. Ако дадеш на човек отговор, той печели само малко факти. Но ако му зададеш въпрос, ще потърси своите собствени отговори. — Разстлах одеялото си върху земята и разпънах върху него протрития плащ на калайджията, с който щях да се завия. — Така, когато той открие отговорите, те ще бъдат по-ценни за него. Колкото по-труден е въпросът, толкова по-усилено търсим отговора му. А колкото по-трудно е търсенето, толкова повече научаваме. Един невъзможен въпрос…
Не довърших, защото внезапно осъзнах нещо. Елодин. Точно това правеше той. Всичко, с което се занимаваше по време на часовете ни — игрите, намеците, загадъчните гатанки, — всички тези неща бяха своеобразни въпроси.
Мартен поклати глава и се отдалечи, но аз бях потънал в мислите си и почти не му обърнах внимание. Търсех отговори и въпреки всичко, което си бях мислил досега, Елодин се бе опитал да ми ги даде. Онова, което бях възприел като опити да си придава злонамерена тайнственост, всъщност бе неговият настойчив подтик да търсим истината. Седях там, мълчалив и зашеметен от размаха на неговото обучение, както и от собственото си неразбиране, от своята слепота.
84.
Краят на картата
Продължихме да напредваме полека през Елд. Започвахме деня с надеждата, че ще открием следи, и го завършвахме с разочарование.
Успешната развръзка на нашето начинание изглеждаше все по-малко вероятна и всички в групата постепенно ставаха все по-раздразнителни, а злобните подмятания помежду ни — все по-чести. Страхът на Дедан от мен бе отслабнал и той постоянно ме предизвикваше. Поиска да купим бутилка алкохол с парите от кесията на маера. Аз отказах. Смяташе, че няма нужда някой да остава на пост през нощта, а е достатъчно само да сложим сигнално въже. Не се съгласих.
Всяка малка битка, която печелех, го дразнеше все повече и повече. И недоволното му мърморене се увеличаваше, докато дните на нашето търсене се нижеха един след друг. Не беше толкова самоуверен, че да се впусне в пряк сблъсък с мен. Само от време на време ми подхвърляше подигравателни коментари и демонстрираше сърдито неподчинение.